Тери Пратчет - Крадец на време

Лу Цзе се поклони. Лобсанг вдигна рамене и също се поклони.

После разпери ръце и бавно се издигна във въздуха.

— Нали се уговорихме без номера? — заяде се Лу Цзе.

— Да, Метачо — потвърди Лобсанг, увиснал насред залата. — Но веднага се сетих, че не бива да забравям Първо правило.

— Аха! Похвално. Научил си нещо!

Лобсанг се понесе към него.

— Не би повярвал какво видях след последната ни среща. Светове в други светове като онези кукли, които изработват в Юбервалд. Чух музиката на годините. И знам повече, отколкото успявам да проумея. Но не знам Петата изненада. Тя е някакъв фокус… или изпитание.

— Всичко е изпитание — напомни Лу Цзе.

— Тогава ми покажи Петата изненада и аз няма да ти сторя зло.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — тържествено повтори Лобсанг.

— Чудесно. Достатъчно беше да попиташ — ухили се до ушите Лу Цзе.

— Моля?! Вече те питах, но ти отказа да ми отговориш!

— Трябва да попиташ в подходящия момент, вундеркиндче.

— Сега ли настъпи той?

В писанията е речено „Най-добрият момент е сегашният“. Ето я и Петата изненада!

Бръкна под расото си.

Лобсанг го доближи още малко.

Метачът извади евтина карнавална маска — уродливи очилца, залепени на огромен розов нос и с пищни черни мустаци отдолу.

Лу Цзе си я сложи на лицето и размърда уши.

— Бау!

— Какво?…

— Бау! — повтори метачът. — Не съм казвал, че изненадата е особено интересна, нали?

Лобсанг се разсмя. Усмивката на Лу Цзе стана още по-широка. Лобсанг се разкикоти и отмалял стъпи на рогозката.

Ударите се посипаха сякаш от нищото — по корема, по тила, по кръста. След миг краката му загубиха опора. Просна се възнак и Лу Цзе го притисна на пода в позата на Възседнатата риба. Единственият начин да се измъкне беше да си извади ръцете от раменете.

Скритите зад стените зрители въздъхнаха шумно.

— _Дежа-фу!_

— Как тъй? — изломоти Лобсанг в рогозката. — Нали никой от монасите не владее дежа-фу?

— Защото не съм ги учил! — натърти Лу Цзе. — Ще обещаваш да не ми сториш зло, а? Много благодаря! Предаваш ли се?

— Не си споменавал, че ти го владееш!

— Ако ще да съм стар, не съм изкуфял! — кресна метачът. — Да не мислиш, че ще се изтърва за този номер?

— Не е честно…

Устните на метача се озоваха на сантиметър от едното ухо на Лобсанг.

— На кутията не пишеше „честно“, момко. Но ти можеш да победиш, ясно ти е. Превърни ме в прах, какво ти струва? Нима бих могъл да спра времето?

— Не мога!

— Тоест не искаш. Е, предаваш ли се?

Лобсанг усещаше, че някои части от тялото му не издържат. Раменете му горяха. „Мога да се освободя от тялото. И наистина нищо не ми пречи да го превърна в прах с една кратичка мисъл. И да загубя. Аз ще изляза, той ще е мъртъв И ще ме е победил.“

— Не се притеснявай, момко — кротко изрече Лу Цзе и го пусна. — Забравил си Деветнадесето правило: „Никога не забравяй Първо правило!“ И трябваше да се замислиш защо поначало има Първо правило. — Метачът се изправи и продължи: — Но ти, общо взето, се представи задоволително и като твой наставник без колебание те препоръчвам за достоен да носиш жълтото расо. — Сниши глас. — Всички онези зяпачи видяха как победих времето, страхотно ще си украся биографията. А Първо правило ще е на почит.

— Метачо, но нали само един от нас може да излезе? — усъмни се Лобсанг, разтривайки раменете си.

— Тъй ли било? Самото участие в играта променя правилата. А аз казвам да вървят по дяволите.

Ръцете на мнозина монаси избутаха останките от вратата.

— _Бишкитка!_

— Според мен игуменът охотно ще ти връчи жълтото расо — предположи Лу Цзе. — Само не се сърди, ако го нацапа с лиги.

Излязоха на дългата тераса заедно с всички обитатели на Ой Донг.

По-късно Лу Цзе си мислеше, че церемонията беше твърде необикновена. Игуменът не се развълнува излишно, защото на малките деца им е все едно върху кого повръщат. Освен това Лобсанг беше господар в дълбините на времето, но игуменът беше повелител на долината и уважението трябваше да бъде взаимно.

Връчването на расото обаче се оказа най-трудният момент.

Лобсанг отказа да го приеме. Наложи се старшият помощник да попита за причината сред плъзналия в тълпата шепот.

— Не съм достоен, господине.

— Но, гос… Лобсанг Лъд, всички чухме как Лу Цзе обяви, че времето ти като ученик е завършило.

Лобсанг се поклони.

— Тогава ще приема метлата и расото на метач, господине.

Този път сякаш цунами се стовари върху множеството. Някои ахнаха, други се засмяха смутено. А метачите, на които бяха позволили да прекъснат работата си, за да гледат, наблюдаваха напрегнато и мълчаливо.