Тери Пратчет - Крадец на време

Старшият помощник облиза своите внезапно пресъхнали устни.

— Но… вие… сте въплъщение на времето…

— В тази долина, господине — твърдо отсече Лобсанг, — съм достоен да бъда метач.

— Има ли церем… връчваме ли на метачите… — мънкаше старшият помощник.

Лу Цзе се показа иззад гърба му.

— Разрешете да ви улесня, ваше помощничество.

— Лу Цзе? А-а… ъ-ъ… е-е… да…

— Мога да донеса почти ново расо, господине, и нека момчето вземе старата ми метла, ако ми подпишете нареждане да получа нова от склада.

Старшият помощник се хвана за думите му като удавник за сламка.

— Да, бъди така добър…

Лу Цзе се стрелна отзивчиво и недоловимо за окото, като слиса онези, които си въобразяваха, че го познават.

Дотърча с метлата и расото, избеляло и изтъняло от усърдното търкане в камъни и изплакване в реката.

— Ъ-ъ… а-а… благодаря ти… а има ли специална церемония за… за…

— Съвсем простичка, господине. Няма канонично утвърдени слова. Обикновено казваме: „Ето ти расото, пази го, защото е собственост на манастира.“ А за метлата добавяме: „Вземи си метлата и се грижи за нея, а загубиш ли я, ще бъдеш глобен. И не забравяй, че метлите не растат по дърветата.“

— Ъ-ъ… а дали игуменът…

— О, не, немислимо е игуменът да връчи метлата и расото на един метач — припряно се намеси Лобсанг.

— Лу Цзе, тогава кой… а-а… е-е…

— Ваше помощничество, обикновено ролята се пада на старшия метач.

— А? Дали по някакво щастливо стечение на обстоятелствата ти не си…

Лу Цзе се поклони пъргаво.

— _О, да_, господине.

Старшият помощник, още подмятан от вълните на безпомощност, сякаш зърна сушата. Грейна в налудничава усмивка.

— Питам се… питам се… ще бъдеш ли любезен да… да…

— С удоволствие, господине. — Лу Цзе се завъртя на пети. — Веднага ли?

— Да, да, моля те!

— Както кажете. Лобсанг Лъд, крачка напред!

— Слушам, Метачо!

Лу Цзе му подаде износеното расо и овехтялата метла.

— Метла! Расо! Не ги губи, не сме червиви от пари!

— Приемам ги с благодарност. За мен е чест — промълви Лобсанг.

Поклони се. Лу Цзе също се поклони. Щом главите им се събраха, метачът изсъска:

— Голяма изненада!

— Благодаря.

— Изпипано, както се полага на мит. Просто плаче да бъде вписано в свитъците, ама малко намирисва на самодоволство. Повече не пробутвай такива номера.

— Добре.

Изправиха се.

— И… какво следва? — смотолеви старшият помощник.

Беше съкрушен и го съзнаваше. Вече нищо нямаше да бъде както досега.

— Ами нищо особено — отвърна Лу Цзе. — Метачите се захващат с метенето. Ти започни от тази страна, момко, а аз — от онази.

— Но той е самото време! — завайка се старшият помощник. — Синът на Уен! За толкова неща бихме искали да го питаме!

— За толкова неща не бих искал да ви отговоря — засмя се Лобсанг.

Игуменът опръска със слюнки ухото на старшия помощник, който се примири.

— Разбира се, не ни се полага да ви разпитваме.

— Не ви се полага — потвърди Лобсанг. — Предлагам да се заемете с извънредно важните си дела, защото трябва да вложа цялото си усърдие в метенето на тази тераса.

Старшите монаси трескаво дадоха нареждания с жестове и обитателите на манастира с голямо нежелание се разпръснаха.

— Ще ни зяпат от всяко местенце — смънка Лу Цзе.

— Непременно — съгласи се Лобсанг.

— Е, кажи как се развиват нещата?

— Много добре. И майка ми е щастлива. Ще се оттегли на отдих с баща ми.

— Какво?! В нещо като къщичка в провинцията?

— Не е точно така, но има прилика.

Минута-две се чуваше само шумоленето на метлите.

После заговори Лобсанг:

— Лу Цзе, аз знам, че на ученика подобава да поднесе скромен дар на учителя си, когато времето на учението завърши.

— Може и така да е — изопна гръб Лу Цзе, — но не се нуждая от нищо. Имам си рогозката, паничката и Пътя.

— Всеки копнее за нещо.

— Ха! Не позна, вундеркиндче. Аз съм на осемстотин години. Отдавна оставих копнежите зад гърба си.

— Брей… Колко жалко. Надявах се да измисля нещо. — Лобсанг също се изправи и нарами метлата. — Както и да е. Трябва да тръгвам. Има още много работа.

— Убеден съм, че има. Не се съмнявам. Например земята под дърветата. И докато не съм забравил, вундеркиндче… Върна ли метлата на онази вещина?

Лобсанг кимна.

— Да речем… че възстанових положението. Но е доста по-нова отпреди.

— Ха! — Лу Цзе събра с метлата още опадали цветчета. — Просто така, значи. Колко лесно било за крадеца на време да изплати дълговете си!