Тери Пратчет - Крадец на време

— Това пък какво беше? — смънка Единна.

— Той май попромени някои неща — подхвърли Лу Цзе.

Цилиндрите бяха безмълвни, въздухът — горещ. Дим и изпарения се разстилаха под тавана.

А после, в отговор на вечната борба между хората и времето, цилиндрите започнаха да поемат натоварването.

Започна като нежен полъх. От най-малкия до най-големия те се завъртяха в своите мудни тежки пируети.

— Идеално — установи Лу Цзе. — Обзалагам се, че е нагласено почти толкова добре, колкото беше преди.

— Само „почти“? — промърмори Сюзън и избърса капките лой от бузите си.

— Той все пак отчасти е човек — напомни метачът.

Площадката беше празна. Сюзън не се изненада. Разбира се, сега той беше слаб. Разбира се, такъв труд би изцедил силите на всеки. Разбира се, той имаше нужда от отдих. Разбира се…

— Той си отиде — промълви тя безстрастно.

— Кой знае? — вдигна рамене Лу Цзе. — И в писанията е речено „Не се знае какво ще ти дойде до главата“.

Успокояващият тътен на Забавителите насищаше въздуха. Метачът долавяше потоците на времето. Освежаваха като морски бриз.

— Той натроши историята, а после я залепи — мърмореше Сюзън. — И болест, и изцеление. Нелепо е!

— Да, когато си в четирите измерения — вметна Единна. — Ако си едновременно в осемнадесет, всичко е изпълнено със смисъл.

— А сега, дами, ако не сте против, излезте през задната врата — предложи Лу Цзе. — Всеки момент тук ще дотичат разни хора и ще се почнат едни вълнения… Май ще е по-добре да не се навъртате наблизо.

— Ти как ще се оправиш? — попита Сюзън.

— Ще лъжа — сподели метачът. — Учудващо е, но много често помага.

… так

Сюзън и Единна излязоха през врата, врязана в скалите. Пътеката криволичеше между рододендроните излизайки от долината. Слънцето докосваше хоризонта. Беше топло, макар недалеч да имаше заснежени поля.

Сюзън поседна на един камък и зачака.

— Доста път има до Анкх-Морпорк — въздъхна Единна.

— Ще ни вземат оттук — обясни Сюзън.

Първите звезди вече се показваха в небето.

— Звездите са много хубави — сподели Единна.

— _Наистина_ ли го мислиш?

— Уча се. Хората вярват, че са хубави.

— Да, де, но понякога се взираш във Вселената си мислиш: „Хубаво, ами аз?“ И все едно чуваш как Вселената ти отговаря: „Ти пък какво искаш?“ — И Сюзън въздъхна. — Не можеш да се занимаваш с отделния човек, когато спасяваш света. Задължително е да си студенокръвен пресметлив гадняр.

— Ти като че цитираш чужди думи. Кой го каза?

— Една безнадеждна идиотка — промърмори Сюзън. Насили се да мисли за друго и подхвана: — Не очистихме всички. Все някъде има още Ревизори.

— Дреболия — невъзмутимо я увери Единна. — Виж слънцето.

— Какво да му гледам?

— _Залязва._

— Е?…

— Значи времето в света тече. А тялото иска своето, Сюзън. Скоро моите… моите бивши колеги, бягащи и сащисани, ще се уморят. И ще бъдат принудени да заспят.

— Да, ясно, но…

— Луда съм. Знам си го. В първите моменти ужасът беше неописуем. Би ли могла да ме разбереш? Да си представиш интелект на милиарди години в тяло, което е доскорошна маймуна, произлязла от някакъв гризач, той пък от дребен гущер? Хрумвало ли ти е какво може да изскочи необуздано от тази тъма?

— Какво се опитваш да ми обясниш?

— Те ще умрат насън.

Сюзън се замисли. Безброй милиони векове, прекарани в точно логично мислене… а после мътното минало на човека ти се стоварва наведнъж. Едва не ги съжали. Замалко.

— Но ти не си мъртва.

— Не съм. Май съм… различна. Сюзън, много е страшно да си различна. Ти таеше ли романтични надежди за онзи младеж?

Срещу внезапния въпрос не можеше да има защита. Но лицето на Единна не изразяваше нищо друго освен изнервена загриженост.

— Не — промърмори Сюзън.

За жалост Единна не бе вникнала в някои тънкости на човешкото общуване. Не знаеше кога тонът подсказва: „Зарежи тези приказки, иначе дано огромни плъхове те гризат денем и нощем.“

— Признавам, че изпитвах необичайни чувства КЪМ неговата… част, която беше часовникар. Понякога той се усмихваше и беше нормален. Исках да му помогна, защото беше много затворен в себе си и печален.

— Не е задължително да си признаваш такива неща! — рязко изрече Сюзън. — А и как научи думата „романтично“?

— Намерих си книги с поезия — почти срамежливо отвърна Единна.

— Виж ти… Никога не съм вярвала на поезията.

„И дано плъховете са исполински и прегладнели!“

— Стори ми се любопитна. Как е възможно отпечатани на страницата думи да имат такава мощ? За мен няма съмнение, че да бъдеш човек е твърде трудно и един живот не стига да се научиш — ТЪЖНО обобщи Единна.