Тери Пратчет - Крадец на време

Сюзън се огледа. Уен се дяна някъде заедно с градината. Навсякъде имаше безбройни стъклени стаи.

— Не искаш ли да поговориш и с баща си?

— По-късно. Ще имаме предостатъчно време. Ще се погрижа да имаме.

Толкова старателно намести всяка дума в изречението, че накара Сюзън да го прониже с поглед.

— Ти ли поемаш всичко? Ти ли си времето сега?

— Да.

— Но ти почти изцяло си човек!

— Какво от това?

Усмихваше се като баща си. Според Сюзън това беше благата и вбесяваща усмивка на бог.

— А какво има в стаите? — попита тя заядливо. — Знаеш ли?

— По един съвършен миг във всяка. Безброй.

— Не съм убедена, че наистина съществуват съвършени мигове. Може ли да се прибера у дома?

Лобсанг омота плат от расото около юмрука си и удари предната стъклена вратичка на часовника. Парчетата нападаха по земята.

— Когато се прехвърляме отвъд — заръча й той, — не спирай и не се оглеждай. Ще се разхвърчат стъкла.

— Ще се опитам да се скрия зад някой тезгях.

— Вероятно няма да са там.

— ПИСУК?

Смърт на мишките бе изтърчал върху кутията на часовника и надничаше весело отгоре.

— А с това какво да правим? — замисли се Лобсанг.

— _Това_ може и само да се погрижи за себе си. Никога не се тревожа за него.

Лобсанг кимна.

— Хвани ме за ръката.

Със свободната си ръка той стисна махалото и спря часовника.

В света се отвори синьозелена дупка.

Обратното пътуване беше несравнимо по-шеметно, но когато се оказа, че светът отново съществува, Сюзън падна във вода — кафява, тинеста и воняща на гнилоч. Тя изплува на повърхността въпреки съпротивата на полата си и зашляпа в плиткото, мъчейки се да открие къде е попаднала.

Слънцето беше като заковано за небето, във въздуха натежаваше влага, а само на няколко крачки от нея зееха ноздри.

Хипопотамите са големи и смешни, ако ги гледаш отдалеч. Отблизо са само големи.

Сюзън призова цялата сила на наследствения си смъртоносен глас, съчета го с целия си авторитет в класната стая и кресна:

— РАЗКАРАЙ СЕ!

Едрата твар зашляпа лудешки в стремежа си да се обърне на място, а Сюзън се отправи към брега. Нямаше твърда опора под краката си — водата се сливаше със сушата чрез наноси, тресавища, почернели корени на дървета и мочурища. Около нея кръжаха облаци насекоми и…

… калдъръмът беше кален под краката й, мъглата попиваше тропота на копита…

… и ледът напираше към мъртвите дървета…

… и Лобсанг улови ръката й.

— Намерих те.

— Ти току-що натроши историята — осведоми го Сюзън. — Направо я разби!

Хипопотамът я бе стреснал. За пръв път в живота си узна, че една уста може да побира такива количества лош дъх, грамадни зъби и дълбочина.

— Знам. Нямаше друг начин. Можеш ли да откриеш Лу Цзе? Известно ми е, че Смърт намира всяка жива твар, а щом ти си…

— Добре, де. Ясно — вкисна се Сюзън.

Протегна ръка напред и се съсредоточи. На ръката й се опря извънредно тежкият животомер на Лу Цзе.

— Той е само на няколкостотин крачки в онази посока — махна тя към една заледена пряспа.

— А аз знам кога да го търся — заяви Лобсанг. — Само на шестдесет хилядолетия от нас. Хайде…

Когато доближиха Лу Цзе, той невъзмутимо гледаше отдолу един колосален мамут. Под огромното космато чело очичките примижаваха от усилието да гледат, докато трите мозъчни клетки се спогодят дали натрапникът да бъде стъпкан или хванат с хобота и забит в земята. Първата клетка беше за стъпкването, втората гласува за хващането, а третата се заплесна в мисли за колкото се може повече секс.

В това време Лу Цзе питаше:

— Значи никога не си чувал за Първо правило?

Лобсанг излезе от въздуха до него.

— Трябва да вървим, Метачо!

Лу Цзе май не се учуди, че го вижда, но не се зарадва на намесата.

— Защо си толкова припрян, вундеркиндче? Владея напълно положението…

— А къде е дамата? — намеси се Сюзън.

— До пряспата — упъти ги метачът с палец през рамо. — Когато се дотътри този звяр, тя писна и си изкълчи глезена. Вижте, вече го изнервих…

Сюзън нагази в снега и издърпа Единна.

— Махаме се оттук — съобщи грубовато.

— Видях как му отсякоха главата! — запелтечи Единна. — И изведнъж се изтърсихме тук!

— Да, и това се случва — отбеляза Сюзън.

Единна я гледаше изцъклено.

— Животът е пълен с изненади.

Виждаше обаче колко е съкрушено създанието и се поколеба. Разбира се, беше от онези твари и само носеше… Е, поне в началото само бе носила тялото като един вид палто, но сега… Същото може да се каже за всекиго , нали?