Тери Пратчет - Крадец на време

— Дори не знам за какво говориш.

— По-спокойно ли дишаш сега?

— Да.

— Тогава да се обърнем.

Личното им време потече отново и един глас зад тях попита:

— Това ваше ли е?

Там имаше стъклени стъпала. А на площадката горе стоеше мъж, облечен като Монасите на историята, с бръсната глава и сандали на краката. Очите обаче казваха повече от външността. Госпожа Ог бе права — млад човек, който е живял много дълго.

Държеше за врата мятащия се Смърт на мишките.

— Ъ-ъ… той сам си е господар — обясни Сюзън, а Лобсанг се поклони.

— Тогава ви моля да го отведете. Не може да щъка наоколо. Здравей, синко.

Лобсанг отиде при него, двамата се прегърнаха официално.

— Татко, това е Сюзън — представи я Лобсанг. — Тя… МНОГО МИ помогна.

— Естествено — усмихна й се монахът. — Тя е самото въплъщение на отзивчивостта.

Пусна Смърт на мишките на пода и го побутна.

— Да, на мен може да се разчита — промърмори Сюзън.

— И ехидството ти е особено интересно — отбеляза монахът. — Аз съм Уен. Благодаря ти, че си с нас. Благодаря ти и че помогна на моя син да намери себе си.

Сюзън гледаше бащата и сина. Думите и движенията им бяха сдържани и студени, но имаше и безмълвно общуване, което остана недостъпно за нея.

— Не трябваше ли да спасяваме света? — попита тя. — Не че искам да досаждам…

— Първо по-важните неща — възрази Лобсанг. — Ще се срещна с майка си.

— Имаме ли вре… — Сюзън поклати глава. — Имаме, нали? Цялото време на света.

— О, не. Несравнимо повече — уточни Уен. — Пък и винаги остава достатъчно време, за да спасиш света.

Появи се Време. Неясна фигура от милиони частици, събиращи се във въздуха, които запълниха някакви очертания и изведнъж… на мястото стоеше жена. Висока, още млада, тъмнокоса. С дълга червено-черна рокля. Личеше, че е плакала, но сега се усмихваше.

Уен хвана Сюзън под ръка и внимателно я отведе настрана.

— Те искат да си поговорят. Да се поразходим, а?

Стаята изчезна. Вместо нея имаше градина с пауни, фонтани и каменна пейка, обрасла с мъх.

Морави се стелеха към дъбрави с грижливо поддържания вид на старо имение, където не расте нищо нежелано. Някъде в гората се обаждаха птички.

— Вижте какво… — подхвана Сюзън. — Аз не… не съм… Разбирам тези неща. Казвам ви самата истина. Не съм глупачка. Дядо ми има градина, в която всичко е черно. Но Лобсанг създаде часовника! Да, де, една част от него го създаде. Едновременно спасява и унищожава света, така ли?

— Семейна черта — напомни Уен. — Същото върши и Време всеки миг. — Сякаш говореше на усърдна, но лишена от проницателност ученичка. — Помисли си за всичко. Изтъркана от употреба дума. Но „всичко“ наистина означава… всичко. Много по-всеобхватна дума от „Вселена“. Съдържа всяка възможна случка по всяко възможно време във всеки възможен свят. Не търси окончателно решение в никой от тях. Рано или късно всяко нещо поражда всичко останало.

— Значи казвате, че един малък свят не е чак толкова важен?

Уен помръдна ръка и на каменната плоча се появиха две чаши вино.

— Всяко нещо е важно като всичко останало.

Сюзън изкриви лицето си в недоволна гримаса.

— Да си призная, тъкмо заради това философите не са ми симпатични. Представят всичко просто и величаво, обаче светът е пълен с бъркотия. Я се огледайте. Хващам се на бас, че тази градина има нужда от редовно плевене и отпушване на фонтаните, пауните пък ръсят пера навсякъде и ровичкат тревата… А ако не е така, значи градината е обикновена лъжа.

— Не, истинска е — увери я Уен. — Поне колкото всичко останало. Но това е съвършеният миг. — Пак й се усмихна. — Вековете напразно се мъчат да проникнат в един-единствен съвършен миг.

— Предпочитам малко по-конкретната философия — сподели Сюзън и опита от виното.

Беше съвършено.

— Не се и съмнявах. Виждам, че си се вкопчила в логиката, както мидата се вкопчва в скалата при силно вълнение. Нека позная… Защитавай малкия личен свят, не тичай с ножица в ръка и помни, че в кутията може да е останал още някой бонбон. — Уен се засмя. — И не се противи на съвършения миг.

Лек ветрец плисна вълнички през ръбовете на фонтаните. Уен се изправи.

— Струва ми се, че срещата на съпругата и сина ми завърши.

Градината избледня. Чашата вече не беше в ръката на Сюзън, обаче остана вкусът в устата й.

Лобсанг стоеше пред часовника. Самата Време не се виждаше, но звънът, изпълнил стаите, се промени.

— Тя е по-щастлива — промълви Лобсанг. — Сега е свободна.