Тери Пратчет - Крадец на време

— Разполагаш само с около една трета от цилиндрите — стигна до ушите му гласът на Лу Цзе.

Лобсанг не го виждаше. Искрящата гледка запълваше всичко пред очите му.

— Да… вярно, но някога са били здрави.

Вдигна ръце и ги отпусна върху шпулките.

Сюзън се сепна от внезапно усилилото се чегъртане — редица след редица каменни колони се надигаха от праха и отломките. Стояха в строй като войници и от тях се сипеха парчетии.

— Свестен фокус! — кресна й отблизо Лу Цзе в грохота. — Пълни с време самите цилиндри! На теория е възможно, но нито веднъж не успяхме да го направим!

— Знаеш ли какво се кани да стори? — попита с вик тя.

— Ъхъ! Ще отмъкне излишното време от късчетата история, които са отишли много напред, и ще го натика в онези, които са прекалено изостанали!

— Като те слушам, изглежда лесно!

— Има само едно проблемче!

— Какво?

— Не може да стане! Заради загубите! — Лу Цзе щракна с пръсти, не знаеше как да обясни динамиката на времето на една непросветена. — Триене! Разсейване! Такива ми ти работи! С цилиндрите не се създава време, само се прехвърля…

Лобсанг изведнъж засия в синьо. Светлината затрепка над таблото и се понесе в дъги към всички Забавители. Плъзна по издълбаните в тях символи и полепна във все по-дебел слой като памук на вретено.

Лу Цзе се вторачи във въртящата се светлина и тъмния силует, почти загубил се в нея.

— … поне досега беше така — добави спокойно.

Цилиндрите се ускориха до работното си въртене, но сиянието ги пришпори още по-силно. Лееше се из залата в плътен нескончаем поток.

Пламъци облизваха основата на най-близкия цилиндър, тя грееше и от нея се изтръгваше вой на изтормозен камък.

Лу Цзе поклати глава.

— Ти, Сюзън, ще носиш вода с кофи от кладенците! А ти, госпожице Единна, ще вървиш подире й с паниците лой за смазване!

— Ами ти? — заяде се Сюзън, макар че вече бе грабнала две кофи.

— Аз ще се тревожа до полуда и тази работа хич не е за завиждане, повярвай ми!

Блъвна пара, замириса на горяща мазнина. Нямаше време за друго освен за търчане напред-назад между кладенците и съскащите основи. Всъщност времето не стигаше и за това.

Цилиндрите се въртяха ту на едната страна, ту на другата. Превключвателите бяха безполезни. Времето прескачаше между Забавителите в червени или сини дъги. Лу Цзе знаеше, че тази гледка би стреснала до обезумяване всеки опитен надзирател на залата. Приличаше на отприщен каскаден изблик, но личеше, че някой го контролира и изтъкава огромна нова картина.

Основите пищяха. Мазнината кипеше. Тук-там се виеха струйки дим. Но залата издържаше. Някой й помагаше да издържи, мислено се поправи Лу Цзе.

Минало и бъдеще струяха във въздуха. Метачът ги усещаше.

А на площадката сиянието обгръщаше Лобсанг. Той вече не докосваше шпулките. Бе прескочил на съвсем друго равнище и не използваше намесата на груби механизми.

„Укротител на лъвове…“ В началото има нужда от бичове, но някой ден, ако е способен, влиза в клетката и си служи само с глас и поглед. Само ако е способен — познава се по това, че след представлението излиза от клетката…

Прекъсна щъкането си между тътнещите редици, защото долови промяна в звука.

Един от най-големите цилиндри се въртеше по-бавно. Спря, докато Лу Цзе го наблюдаваше, и не се завъртя отново.

Лу Цзе хукна да намери Сюзън и Единна. Още три цилиндъра спряха, преди да ги види.

— Той успява! Елате!

Тримата се втурнаха към дъното на пещерата, където по-малките Забавители още се въртяха, но този ефект на доминото изпревари тримата тичащи. Когато стигнаха до цилиндърчетата от креда, едва свариха да видят как плавно спира и последното.

Настъпи тишина. Чуваше се само съскане на препържена лой и пукане на охладен камък.

— Свърши ли всичко? — попита Единна, изтри потното си чело с роклята и по кожата й полепнаха пайети.

Лу Цзе и Сюзън се обърнаха към сиянието в другия край на залата и се спогледаха.

— Не… ми… се… вярва… — запъна се Сюзън.

Лу Цзе кимна.

— Според мен тепърва ще…

Ивици зелена светлина се втурнаха между цилиндрите и увиснаха във въздуха като стоманени пръти. Ту проблясваха, ту гаснеха с гръм между колоните.

Темпото се забързваше. Трясъкът се сливаше в оглушителен шум. Ивиците грейнаха по-ярко, разпростряха се и запълниха ослепително пещерата…

И изчезнаха. Шумът секна толкова ненадейно, че тишината зазвъня.

Тримата се надигнаха нерешително.