Тери Пратчет - Крадец на време

— Няма да се застоявам, Метачо. Моля те…

— Искаш само да научиш малката ми изненада?

— Да. Знам почти всичко друго.

— Но сега ти си времето. Каквото и да ти кажа в бъдеще, ти го знаеш още сега, нали?

— Отчасти съм и човек. И искам да остана отчасти човек. Значи ще нарушавам поредността. Моля те…

Лу Цзе въздъхна и се загледа в цъфтящите череши.

— Когато ученикът е способен да победи учителя, нищо не бива да остане скрито от него. Помниш ли?

— Да.

— Чудесно. В момента Желязното доджо би трябвало да е свободно.

Лобсанг не скри учудването си.

— Ъ-ъ… Желязното ли? Не е ли онова с метални шипове навсякъде по стените?

— Да. И по тавана. Влезеш ли, все едно си попаднал в обърнат наопаки таралеж.

Лобсанг се втрещи.

— Но то не е за тренировки! Правилата гласят…

— За същото говоря — кимна Лу Цзе. — И аз казвам, че ще отидем точно там.

— Тъй ли…

— Добре е, че не възразяваш. Оттук, момко.

Където стъпеха, от дърветата падаха цветчета като дъжд. Влязоха в манастира и минаха по познатия път.

Така стигнаха до Мандалата и пъстрият пясък се надигна в спирала, подскочи като кученце да посрещне своя господар. Лу Цзе чуваше виковете на монасите зад гърба си.

Такива новини се разнасяха из долината като мастило във вода. Стотици монаси, послушници и метачи се помъкнаха подире им в същинска опашка на комета.

А над тях се сипеше виелица от бели цветчета.

Накрая Лу Цзе застана пред грамадната, кръгла, метална врата на Желязното доджо. Резето бе поставено пет метра над земята. Който нямаше работа вътре, не биваше да влиза.

Метачът кимна на бившия си ученик.

— Ти отвори. Аз не мога.

Лобсанг го погледна в очите и се взря в резето. След това притисна длан към вратата.

Изпод пръстите му плъзна ръжда. Червени петна избиха по древния метал. Вратата започна да се рони. Лу Цзе мушна с пръст и падна парче рохкаво желязо.

— _Бишкитка!_

Тълпата се раздели на две. Дотича старшият помощник, понесъл на ръце игумена.

— Какво става… бишкитка!… тук? Кой е… смешен човек!… този, Метачо? Цилиндрите в залата направо танцуват!

Лу Цзе се поклони.

— Той е времето, преподобни, точно както предполагахте. — Без да се изправя, изгледа косо Лобсанг и му изсъска: — Поклони се!

Лобсанг се озадачи.

— _И сега ли_ съм длъжен да се покланям?

— Поклони се, иначе ще видиш ти! Прояви дължимото уважение! Още си мой ученик, докато не те освободя!

Стъписаният Лобсанг се поклони.

— И защо ни посещаваш в нашата долина извън времето? — попита игуменът.

— Искам да… да науча Петата изненада…

— … преподобни… — подсказа Лу Цзе.

— … преподобни.

— Навестил си ни само за да научиш една от малките хитрости на метача?

— Да… преподобни.

Монасите зяпнаха Лобсанг. Игуменът се усмихна ангелски.

— И ние би трябвало да се поучим от теб. Доколкото знам, никой от нас не можа да измъкне от него тайната. Но… това е Желязното доджо. В него важат строги правила! Двама влизат, но само един излиза!… Дай ми слонче!… Разбираш ли?

— Но аз не съм искал да…

Метачът заби лакът в ребрата на Лобсанг.

— Започни с „преподобни“!

— Но аз никога не съм…

Този път шамар изплющя по врата на Лобсанг.

— Не можеш да се откажеш! — натърти Лу Цзе. — Твърде късно е, вундеркиндче! Преподобни, ученикът ми разбира.

— _Ученик_ ли, Метачо?

— О, да, преподобни. Остава мой ученик, докато аз не реша да го освободя.

— Нима?… Бишкитка!… Тогава нека влезе. И ти с него, Метачо.

— Аз само помолих… — започна Лобсанг.

— Влез вътре! — изрева Лу Цзе. — Да ме посрамиш ли искаш? Да си помислят хората, че на нищо не съм те научил?

Желязното доджо наистина представляваше купол, осеян с шипове като дълги игли. Десетки хиляди покриваха кошмарните стени.

— Кому е щукнало да го построи? — промърмори Лобсанг.

— Тук човек се учи на дисциплина. Прибързаността понякога е още по-опасна за нападащия, отколкото за нападнатия, както може би и ти ще се убедиш. Поставям едно условие тук сме само хора. Съгласен ли си?

— Разбира се, Метачо. Тук сме само хора.

— И без номера.

— Добре, без номера. Но…

— Ще се бием или ще бърборим?

— Но щом само единият от нас ще излезе, значи трябва да те убия…

— Или аз теб. Такова е правилото. Хайде да започваме.

— Не знаех!

— Животът е като указания на кутия с овесени ядки — по-благоразумно е да ги прочетеш предварително. Сега сме в Желязното доджо, вундеркиндче!