Тери Пратчет - Крадец на време

Сюзън се смути. В края на краищата Единна не беше виновна, че е такава. Хората се учат, докато растат, сблъскват се с неща, за които никой не е написал правила. А Единна не бе имала време да порасне.

— Сега какво ще правиш?

— Измъчва ме едно чисто човешко желание.

— Е, ако има с какво да ти помогна…

Единна не бе научила, че и в такива думи не се влага особен смисъл.

— Благодаря ти. Да, има с какво да ми помогнеш.

— Ами… добре… само кажи…

— Желая да умра.

А откъм залеза в галоп препускаха неколцина конници.

Тик-так

В развалините догаряха огньове и осветяваха нощта. Повечето къщи бяха направо заличени, макар че Сото би предпочел думата „разпарчетосани“.

Седеше встрани и наблюдаваше бдително, поставил паничката за подаяния пред краката си. Естествено имаше далеч по-интересни и изтънчени похвати, ако един Монах на историята искаше да остане незабелязан. Сото обаче си избра паничката, откакто Лу Цзе го просвети, че хората просто не искат да видят онзи, който проси милостиня от тях.

Видя как спасителите извлякоха телата от къщата. Отначало помислиха, че един труп е ужасно обезобразен от взрива, но тялото се надигна и заяви, че е Игор, и то в чудесно състояние за един Игор. Разпозна и доктор Хопкинс от Гилдията на часовникарите, като по чудо останал невредим.

Сото обаче не вярваше в чудеса. Настрои се подозрително, защото съсипаната къща се оказа препълнена с портокали и доктор Хопкинс бръщолевеше как щял да извлича събраната в тях слънчева светлина. Пък и искрящото сметалце на монаха показваше, че се е случило нещо невъобразимо.

Реши да прати доклад и да чуе какво имат да му кажат момчетата от Ой Донг.

Взе си паничката и се запъти по задните улички към агентурната си база. Не се промъкваше. Пребиваването на Лу Цзе в града се бе оказало много поучително за повечето му жители, които имаха навика да нападат изневиделица. Хората в Анкх-Морпорк знаеха какво гласи Първо правило.

Е, досега. Три фигури налетяха тромаво от мрака. Ако Сото не се бе навел, размаханата тежка брадва щеше да му отнесе главата.

И с това бе свикнал, разбира се. Винаги се намираха хора, които имат нужда от повторно поучение. Не го затрудняваха толкова, че да не се справи с едно ловко цепене на времето.

Изправи се, готов да се измъкне, когато дебел кичур черна коса падна на рамото му, плъзна се по расото и тупна на земята почти безшумно. Погледът на Сото накара нападателите да отстъпят.

През червената пелена на яростта виждаше, че и тримата носят изцапани сиви дрехи, а на вид са още по-побъркани от типичните обитатели на тези улички. Приличаха на обезумели счетоводители.

Един посегна към паничката му.

Всеки спазва някакво условие в живота си, неизречен придатък към общоприетите правила — „ако много ми се прииска“, „ако никой не ме гледа“ или дори „ако първият бонбон е с нуга“. Столетия наред Сото вярваше в светостта на живота и абсолютната безполезност на насилието, но личното му условие гласеше „само не косата“.

Въпреки това беше готов да им даде шанс.

Те отскочиха, когато той запрати паничката и изскочилите остриета се забиха в дървената стена.

Паничката зацъка.

Сото се втурна по уличката, свърна вихрено зад ъгъла и чак тогава кресна:

— Залегнете!

Уви, за Ревизорите се оказа фатален фактът, че той закъсня с нищожна частица от секундата…

Тик-так

Лу Цзе се трудеше в своята Градина на петте изненади, когато въздухът заискри, надроби се и образува фигура пред него.

Лобсанг стъпи на пътеката. Момчето носеше черно расо, избродирано със звезди. Дрехата се диплеше в безветреното утро, сякаш собственикът й стои насред буря. Лу Цзе допускаше, че донякъде е така.

— Пак ли си тук, вундеркиндче?

— В известен смисъл не съм си отивал — отвърна Лобсанг. — При теб всичко ли се подреди добре?

— Ти не знаеш ли?

— Бих могъл да науча. Но част от мен иска да се придържа към традицията.

— Е, игуменът прелива от подозрения, а и плъзнаха разни смайващи слухове. Не се разприказвах. Пък и какво ли знам аз, обикновеният метач?

Лу Цзе пак насочи вниманието си към болното насекомо. Преброи мислено до четири, преди да чуе думите на Лобсанг.

— Моля те… Непременно трябва да знам това. Според мен петата изненада си ти. Прав ли съм?

Лу Цзе склони глава встрани. Тихият шум, с който бе свикнал дотам, че не го чуваше, изведнъж се промени.

— Всички цилиндри размотават време. Усещат, че си тук, момко.