Тери Пратчет - Крадец на време

Сюзън дори се бе питала дали човешката душа, ако не е свързана с тяло, не би се преобразила накрая в подобие на Ревизор. Призна честно, че същество като Единна, която с всяка минута все по-здраво се обвързваше със своята плът, е нещо като човек. Това обаче важеше и за Лобсанг. Впрочем и за самата Сюзън. Можеше ли да каже някой къде започва и къде свършва човешкото?

— Да вървим — подкани кротко. — Такива като нас трябва да се подкрепят взаимно.

Досущ като парчета стъкло, въртящи се из въздуха, отломките на историята се носеха, блъскаха и подминаваха в мрака.

Но имаше опорна точка. Вечно повтарящият се ден не изчезваше от долината на Ой Донг. В залата почти всички великански цилиндри бяха замрели, изчерпали цялото време. Някои бяха сцепени, други — стопени. Имаше и избухнали. Или изчезнали. Но един още се въртеше.

Големия Танда, най-старият. Чегърташе бавно върху базалтовата си основа, намотаваше време в единия си край и го размотаваше в другия и поддържаше съвършения ден, както някога бе повелил Уен.

Овнеблъс Ръкоздрав седеше сам-самичък в залата до въртящия се цилиндър, светеше му мъждукаща маслена лампа, а той начесто пускаше стиска лой върху основата.

Нещо изтрака в тъмата и той напрегна очите си. Наоколо се кълбеше пушек от препечен камък.

Драскане, после припламване на кибритена клечка.

— Лу Цзе, ти ли си?

— Надявам се да съм аз, Овнеблъс, но знае ли се напоследък? — Лу Цзе влезе в осветения кръг и седна. — Намират ти работа, а?

Ръкоздрав скочи възбудено.

— Беше страшно, Метачо! Всички са при Мандалата! По-ужасно е от Големия трясък! Парчета история са разпилени навсякъде, а ние загубихме половината цилиндри! Никога не ще успеем да…

— Стига, де. Виждам, че си имал тежък ден. И не ти достига сън, а? Слушай, аз поемам грижата. Ти върви да наваксаш малко с дрямката, бива ли?

— Мислехме, че си се изгубил в света и… — ломотеше монахът.

— Ама се върнах — потупа го по рамото Лу Цзе. — Знаеш онази нишичка зад ъгъла, където поправяте по-малките цилиндри, нали? Там са и наровете, където човек може да си полегне при спокойна нощна смяна, когато и две-три момчета стигат да наглеждат всичко, нали?

Ръкоздрав кимна гузно. Не очакваше, че Лу Цзе е научил за наровете.

— Иди да си починеш — отпрати го метачът. Загледа се в гърба му и добави тихо: — И ако изобщо се събудиш, май ще си най-празноглавият късметлия, когото познавам. Е, вундеркиндче? Сега какво ще правим?

— Ще възстановим всичко — излезе Лобсанг от сенките.

— Знаеш ли колко дълго се мъчихме предишния път?

— Да. — Лобсанг огледа съсипаната зала и тръгна към площадката. — Знам. Аз едва ли ще се забавя толкова.

— Жалко, че не го каза по-уверено — поклати глава Сюзън.

— Аз съм… почти сигурен.

Плъзна пръсти над шпулките по таблото.

Лу Цзе помоли с жест Сюзън да си мълчи. Умът на Лобсанг вече беше другаде и тя изведнъж се почуди какво ли пространство обхваща.

— Здравите… цилиндри… Можеш ли да ги превключваш?

— Ще покажа и на дамите как се прави — реши Лу Цзе.

Лобсанг пак се взря в шпулките и се обърна към Сюзън.

— Представи си пъзел с разхвърляни парчета. Но… аз имам много остър поглед за ръбчетата и ъгълчетата. Много остър. Всички парчета се местят. Но някога са били свързани и в самата им природа е да запазват спомена за тази връзка. Щом няколко бъдат разположени на мястото си, останалото ще е лесно. А, да… Представи си и че всички парчета са разпръснати из всички вероятни светове, размесват се случайно с късчета от други истории. Е, схващаш ли?

— Да… струва ми се.

— Добре. Защото ти изприказвах куп глупости. Нямат нищо общо с истината. Но това е лъжа, която можеш да… разбереш. Така си мисля. А после…

— Ще си отидеш — довърши Сюзън.

Не прозвуча като въпрос.

— Няма да ми стигнат силите да остана — промълви Лобсанг.

— Имаш нужда от сили, за да останеш човек ли? — учуди се Сюзън.

Не подозираше за надеждата, докато не я видя попарена.

— Да. Дори принудата да мисля в някакви си четири измерения е ужасно усилие за мен. Съжалявам. Трудно ми е и да задържа в съзнанието си представата за „сега“. Ти си мислеше, че съм преди всичко човек. Истината е, че преди всичко не съм… — Той въздъхна. — Ако можех да ти разкажа как виждам цялото… Толкова е красиво!

Лобсанг се зазяпа във въздуха над малките дървени шпулки. Нещо блещукате. Имаше сложни извивки и спирали, очертали се ярко в мрака.

Все едно гледаше детайлите на часовник, всяко колелце и пружинка старателно подредени в тъмата пред него. Разделени, подвластни на волята му, разбираеми… само че множество дребни, но важни частички се бяха търкулнали в ъглите на невъобразимо просторна стая. Ако си наистина прозорлив, ще познаеш къде са се сврели.