Тери Пратчет - Крадец на време

Имаше и друго Тя мигаше, но светът пред нея не потъмняваше нито за миг.

— Аха — промълви на себе си, — явно гледам не със своите очи. Какво е това? Ръката ми… наглед е нормална, но дали е вярно? Смалявам ли се или раста?…

— _Винаги_ ли се държиш така? — прозвуча гласът на Лобсанг.

— Как? Усещам ръката ти, чувам гласа ти… поне ми се струва, че го чувам, но може да е само в главата ми… но не усещам да тичам…

— Толкова… толкова аналитично…

— Разбира се. Какво очакваш? Да плещя „Ах, лапичките ми, ах, мустачките ми“? Всъщност ми е ясно какво става. Моите сетива ми разказват приказчици, защото не понасят истината…

— Не пускай ръката ми.

— Добре, няма да те пусна.

— Не пускай ръката ми, иначе всяка частичка от тялото ти ще се свре в пространство, несравнимо по-малко от атом.

— Тъй ли…

— И не се опитвай да си представиш как изглеждаме отстрани. Ето го и часовникааааа…

Устата на господин Бял се затвори. Изненадата му премина в ужас, после в потрес, накрая изражението му се вкамени в страшно блаженство.

И той се разпадна като голяма и сложна картина от миниатюрни парченца, които се изръсиха от ръцете и краката му и се стопиха във въздуха. Последни изчезнаха устните.

Лу Цзе побърза да вдигне брадвата и я размаха към останалите Ревизори. Те отскочиха като хипнотизирани от символа на властта.

— На кого принадлежи сега? — попита метачът. — Казвайте, де — на кого се пада по право?

— Моя е! Аз съм госпожица Сивокафеникава!

— Аз съм госпожица Оранжева, значи е моя! Никой дори не е потвърдил, че сивокафеникавото наистина е цвят!

Някой в тълпата промърмори замислено:

— Значи йерархията може да се договаря?

— В никакъв случай! — тропна с крак госпожица Оранжева.

— Вие си решавайте.

Лу Цзе запрати брадвата във въздуха. Стотина чифта очи проследиха падането й.

Госпожица Оранжева стигна първа до оръжието, но госпожица Сивокафеникава успя да я настъпи по пръстите. После мелето стана буйно и объркано, пък и доста болезнено, съдейки по шумовете.

Лу Цзе хвана ръката на изумената Единна.

— Няма ли да тръгваме? И не ме гледай угрижено. Нямах търпение да проверя номера, който научих от един йети. Той беше прав — малко смъди…

Някой в навалицата изпищя.

— Демокрация в действие — отбеляза метачът.

Вдигна глава. Пламъците над света гаснеха и той се питаше кой ли е победил.

Имаше светлосиня светлина отпред и тъмночервена — отзад, а Сюзън недоумяваше как ги вижда, без да отваря очи и да си върти главата. Не виждаше обаче себе си. Единственото, което я уверяваше, че не е безплътна гледна точка, беше лекият натиск върху пръстите й.

И нечий смях наблизо.

— Метачът каза, че всеки трябвало да си намери учител, а после да открие и своя Път. Това е моят. Пътят към дома.

После пътешествието завърши със звук, който твърде неромантично наподобяваше пляскането с дървена линийка по чина — любимото занимание на Джейсън.

А може и да не беше започвало. Стъкленият часовник беше пред нея какъвто го помнеше. Но в него нямаше синкави проблясъци. Просто прозрачен часовник, който тиктакаше.

Сюзън погледна ръката си, хваната от пръстите на Лобсанг, и се взря в лицето му. Той я пусна и каза:

— Стигнахме.

— _Заедно_ с часовника ли?

Сюзън се задъхваше.

— Това е само част от него — възрази Лобсанг. — Другата част.

— Онази извън Вселената ли?

— Да. Часовникът има много измерения. Не се плаши.

— Не вярвам да съм се плашила от нещо през живота си. Не и истински. Аз се ядосвам. В момента също. Ти Лобсанг ли си или Джереми?

— Да.

— Сама си изпросих такъв отговор. Значи си и Лобсанг, и Джереми?

— Вече си много по-близо. Да. Винаги ще помня и двамата. Но предпочитам да ме наричаш Лобсанг. Той имаше по-хубави спомени. Дори когато бях Джереми, не харесвах името си. Аз съм… всичко у тях, което заслужаваше да бъде запазено. Надявам се да е така. Бяха различни, но аз бях и двамата, разделени при раждането от частичка на мига и нещастни. Не мога да не се питам дали все пак няма нещо в астрологията…

— О, има — увери го Сюзън. — Измама, лековерие и глупост.

— _Никога_ ли не омекваш?

— Още не ми се е случвало.

— Защо?

— Ами защото… след като всички в този свят се паникьосат, трябва да остане поне един, който да излее пикнята от обувката.

Часовникът тиктакаше. Махалото се люлееше. Но стрелките не помръдваха.

— Интересно… — промълви Лобсанг. — Да не вървиш по Пътя на госпожа Космипилитска?