Тери Пратчет - Крадец на време

— Там гъмжи от тях… и май са се побъркали.

Единна също погледна.

— Не са луди. Типично поведение на Ревизори. Мерят, преценяват и уеднаквяват, ако е необходимо.

— Но сега вадят камъните на калдъръма!

— Подозирам, че не одобряват размерите им. Не обичаме разликите.

— Че какво сбъркано може да има в размерите на камък?!

— Достатъчно е да не отговаря на стандарта. Съжалявам.

Въздухът около Сюзън светна в синьо. За миг се мярна прозрачен човешки силует, завъртя се полека и изчезна.

Но в ухото й прозвуча глас: „Почти събрах сили. Ще се доберете ли до края на улицата?“

— Да. А ти сигурен ли си? Първия път нищо не можеше да направиш на часовника!

„Тогава не бях аз.“

Нещо накара Сюзън да се обърне. Нямаше я мълнията, щръкнала вдървено над замрелия град. Облаците се кълбяха като мастило, изсипано във вода. И в тях имаше отровножълти и червеникави проблясъци.

„Четиримата конници се сражават срещу останалите Ревизори“ — просвети я Лобсанг.

— Печелят ли битката?

Той не отговори.

— Попитах те дали…

„За мен е трудно да позная. Виждам… всичко , което би могло да се случи…“

Хаос не пренебрегваше историята на света.

Появяваха се нови идеи. Магьосници и философи измислиха нов Хаос, тоест сресаха древния Хаос и му сложиха вратовръзка. В това въплъщение на безпорядъка откриха друг ред, какъвто дори не бяха сънували. Има различни правила. От простите възникват сложните, а от сложните — друга простота. Хаосът е маска на реда…

Не прастария мрачен Хаос, изостанал от развиващата се Вселена, а нов-новеничък лъскав Хаос, лудуващ в сърцевината на всичко. Колкото и да беше чудато, струваше му се привлекателно. Даваше му причина да живее и занапред.

Рони Соах намести шапката на главата си. А, да, бе… как забрави да свърши и тази работа…

Млякото винаги беше вкусно и свежо. Всеки го хвалеше. Разбира се, за него не беше никакъв проблем да отиде навсякъде в седем сутринта. Щом дори Дядо Прас успяваше да се пъхне във всеки комин по света за една нощ, да доставиш млякото в града за една секунда не е кой знае какво постижение.

А с охлаждането му провървя поначало.

Господин Соах влезе в хладилната зала и дъхът му тутакси се превърна в премръзнала мъглица. По средата имаше разпалена печка. Той винаги купуваше най-качествени въглища от джуджетата, затова металните плочи червенееха. Би трябвало да е горещо като във фурна, но само се чуваше тихото съскане от борбата на напиращия мраз с огъня. Печката бумтеше и затова залата беше обикновен хладилник. Но ако я нямаше печката…

Рони отвори вратичката на обсипан със скреж шкаф и разби с юмрук натрупания лед, за да бръкне по-навътре.

Извади меч, по който с прашене пробягваха сини пламъчета.

Беше същински шедьовър. Притежаваше имагинерна скорост и негативна енергия, затова пък беше съвсем позитивно студен. Толкова студен, че излизаше в гръб на топлината и отмъкваше нещичко от нея. Изгарящ студ. Не бе имало нищо толкова студено, откакто възникна Вселената. Хаос дори беше склонен да твърди, че оттогава всичко е само хладко.

— Е, върнах се…

Петият конник потегли, съпровождан от слаба миризма на сирене.

Единна се обърна към другите двама и синьото сияние, което не се отделяше от групичката. Криеха се зад сергия с плодове.

— Предлагам ви нещо. Ние… тоест Ревизорите не се справят добре с изненадите. Винаги са склонни да се съвещават. И се подразбира, че първо трябва да има план, а чак след това да направят нещо.

— И какво от това? — обади се Сюзън.

— Предлагам да се държим безумно. Ти и… младежът тичайте право към магазина, а аз ще отвлека вниманието на Ревизорите. Смятам, че този старец трябва да ми помогне, защото бездруго скоро ще умре.

Мълчание.

— Правдива, но ненужна забележка — накрая промърмори Лу Цзе.

— Пак ли не спазих добрия тон…

— Можеше и да е по-добър. А нима в писанията не е речено „Всеки си отива, като му дойде времето“? — поучително изрече метачът — И още е речено „Винаги обличай чисто бельо, защото не знаеш кога някоя каруца ще те прегази на улицата“.

— Чистото бельо помага ли срещу прегазване?! — смая се Единна.

— Това е една от великите загадки на Пътя — призна Лу Цзе и кимна многозначително.

— Слушай — намеси се Сюзън, — не можем да допуснем да умреш просто така, за да стигнем ние до…

„Можем“ — прекъсна я Лобсанг.

— Защо?! — втресе се тя.

„Защото видях всичко.“