Тери Пратчет - Крадец на време

— А къде е Лобсанг? — прекъсна я метачът.

— Той ли? Допустимо е да се каже, че е с нас… духом. — Във въздуха се появиха сини искрици. — Преживява някои проблеми на растежа, струва ми се — добави тя.

Вековният опит отново се притече на помощ на Лу Цзе.

— От самото начало ми се стори, че е време да намери себе си…

— Вярно е — потвърди Сюзън. — Но малко се стресна, когато се намери. Да вървим.

Смърт оглеждаше света отгоре. Безвремието бе стигнало до Ръба и се разпростираше във Вселената със скоростта на светлината. Светът на Диска заприлича на скулптура, застинала в кристал.

Слънцето спря в една точка от орбитата си и стана мъждиво червено.

Смърт въздъхна и подкара Бинки. Конят пристъпи в посока, която не бе отбелязана на нито една карта.

И в небето загъмжаха сиви силуети. Редиците на Ревизорите сякаш се люшнаха, когато жребецът на Бледия ездач потегли в тръс към тях.

Един се понесе към Смърт, спря във въздуха на две-три крачки от него и изрече: „Не трябва ли вече да се явиш?“

— ОТ ИМЕТО НА ВСИЧКИ ЛИ ГОВОРИШ?

„Знаеш какъв е редът. При нас един винаги говори от името на всички.“

— НО ТОВА, КОЕТО ВЪРШИТЕ, НЕ Е РЕДНО.

„Не е твоя работа.“

— ВСИЧКИ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ.

„Вселената ще се съхрани вечно. Всичко ще бъде запазено, подредено, разбрано, описано, архивирано… и неизменно. Съвършен свят. Завършен.“

— НЕ.

„Бездруго един ден ще настъпи краят му.“

— СЕГА Е ПРЕКАЛЕНО РАНО ЗА ТОВА. ИМА НЕДОВЪРШЕНИ ДЕЛА.

„И кои са те?“

— ВСИЧКИ.

Блесна светлина и се появи фигура — цялата в бяло и с книга в ръка.

Погледна първо Смърт, после безкрайните редици на Ревизорите и смънка:

— Извинете, да не сбърках мястото?

Двама Ревизори измерваха броя на атомите в камък от калдъръма.

Озърнаха се, щом доловиха движение.

— Добър ден — поздрави ги Лу Цзе. — Позволете да привлека вниманието ви към съобщението, което носи моята сътрудничка.

Сюзън им показа табелата: „Устите трябва да бъдат отворени. Заповед.“

Лу Цзе имаше карамелен бонбон във всяка ръка. Мяташе много точно.

Устите се затвориха. Лицата се смръзнаха. Звук, съчетал мъркане и хленч, изтъня и стана недостъпен за слуха. И тогава… Ревизорите се разтвориха полека, като първо очертанията им се размиха, после бързо се превърнаха в рехави облачета.

„Ти нямаш власт над нас — изтъкна Ревизорът. — Ние не сме живи.“

— НО ПРОЯВЯВАТЕ НАГЛОСТ, НАДМЕННОСТ И ТЪПОТА. ЧУВСТВА. ВИХ КАЗАЛ, ЧЕ ТЕ СА ПРИЗНАК НА ЖИВОТ.

— Извинете… — пак се намеси сияйната фигура в бяло.

„Но ти си съвсем сам пред нас!“

— _Извинете!_

— ДА? КАКВО ИМА? — подразни се Смърт.

— Това е Апокалипсисът, нали? — заговори по-сприхаво и бялата фигура.

— НЕ ВИЖДАТЕ ЛИ, ЧЕ ИМАМЕ ВАЖЕН РАЗГОВОР?

— Да, ясно, но това ли е Апокалипсисът? Действителният край на целия действителен свят?

„Не“ — заяви Ревизорът.

— ДА, ТОВА Е — опроверга го Смърт.

— Страхотно! — зарадва се фигурата.

„Какво?!“ — възкликна Ревизорът.

— КАКВО?! — възкликна Смърт.

Фигурата се позасрами.

— Е, очевидно е, че не исках да го кажа в буквалния смисъл. Но точно това е причината да съм тук. И причината да ме има. — Показа им книгата. — Аз… такова, отбелязал съм си страниците. Иха-а! Откога чакам…

Смърт се вгледа. Корицата и всички листове бяха изковани от желязо. Спомни си нещо.

— АКО НЕ ГРЕША, ТИ СИ АНГЕЛЪТ В БЯЛО С ЖЕЛЯЗНАТА КНИГА ОТ ПРОРОЧЕСТВАТА НА ТОБРУН.

— Същият! — Книгата дрънчеше от припряното прелистване.

„Какво става?“ — изръмжа Ревизорът.

— НЕ ЗНАМ КАК ДА ПОДХВАНА ТЕМАТА — промълви Смърт, без да обръща внимание на сивата фигура, — НО ТИ ПРИСЪСТВАШ ТУК НЕОФИЦИАЛНО.

Шумът секна.

— Що за приказки? — настръхна ангелът.

— ОТ ЦЯЛ ВЕК „КНИГА НА ТОБРУН“ НЕ СЕ СМЯТА ЗА ОФИЦИАЛНА ЦЪРКОВНА ДОГМА. ПРОРОКЪТ БРУТА ПРОЗРЯ, ЧЕ ТАЗИ ГЛАВА В НЕЯ ИЗРАЗЯВА МЕТАФОРИЧНО БОРБАТА ЗА НАДМОЩИЕ В РАННИТЕ ГОДИНИ НА ЦЪРКВАТА. НЕ Е ВКЛЮЧЕНА В ПРЕРАБОТЕНОТО ИЗДАНИЕ НА „КНИГА НА ОМ“ СЪГЛАСНО РЕШЕНИЕТО НА ЦЪРКОВНИЯ СЪБОР В ИЙ.

— Цялата ли са я махнали?

— СЪЖАЛЯВАМ.

— И какво излиза — изхвърлили са ме? Заедно със скапаните зайци и шуртенето на сироп?

— ДА.

— Дори момента, когато надувам тръбата ли?

— О, ДА.

— Сигурен ли си?

— ВИНАГИ И ВЪВ ВСИЧКО.

— Но ти си Смърт, а това е Апокалипсисът, нали? — умърлуши се ангелът. — Следователно…

— КОЛКОТО И ДА МИ Е НЕПРИЯТНО, ТИ ВЕЧЕ НЕ УЧАСТВАШ В ЦЕРЕМОНИЯТА.

С частичка от съзнанието си Смърт неуморно наблюдаваше Ревизора. Сивите твари слушаха внимателно всеки говорещ. Но този Ревизор не прикриваше нетърпението и досадата си…