Тери Пратчет - Крадец на време

— Няма ли да споделиш с нас какво си видял? — изрече тя с присмеха, който досега пазеше за класната стая. — Изгаряме от нетърпение да чуем края на историята!

„Не разбираш правилно смисъла на думата «всичко».“

— Вие двамата — нареди Лу Цзе — се преместете зад онази каруца и си плюйте на петите, щом видите сигнала. Тръгвайте веднага!

— Какъв сигнал?

„Когато го видим, ще го познаем“ — обеща Лобсанг.

Лу Цзе изчака да се отдалечат. После нарами метлата си и излезе по средата на улицата, пълна със сиви фигури.

— Извинете, позволявате ли да привлека вниманието ви замалко?

— Но какви ги върши той?! — съскаше Сюзън, клекнала зад каруцата.

„Всички се събират около него — изтъкна Лобсанг. — И някои носят оръжия.“

— Значи те дават заповедите.

„Сигурна ли си?“

— Да. Поучиха се от хората. Ревизорите не са свикнали да се подчиняват на заповеди. Имат нужда от по-убедителни доводи.

„Той им говори за Първо правило, значи е намислил нещо. И според мен ще успее. Ето!“

— Какво направи той? Какво направи?

„Да вървим! С него всичко ще е наред!“

Сюзън хукна.

— Радвам се!

„Да, току-що му отсякоха главата…“

Страх, гняв, завист… Чувствата ти дават живот, а той е само кратък период преди смъртта. Сивите силуети бягаха от мечовете.

Но бяха милиарди. И имаха свои похвати в сражението — подмолни и лукави.

— Това е глупост! — кресна Мор. — Тях дори грип не ги лови!

— Нямат души да ги прокълнеш, нито задници да ги сриташ! — оплака се Война.

— Изпитват нещо като копнеж — призна Глад. — Но не знам как да се вкопча в него!

Спряха конете. Сивата стена постоя в далечината и пак се събра около тях.

— ТЕ СЕ СЪПРОТИВЯВАТ — изрече Смърт. — НЕ УСЕЩАТЕ ЛИ?

— Не. Само че ми писна от тази тъпотия — сопна се Война.

— Нима твърдиш, че въздействат върху умовете ни? — попита Мор. — Ние сме Конниците! Какво могат да ни сторят?

— ПРИДОБИХМЕ ПРЕКАЛЕНО МНОГО ЧОВЕШКИ ЧЕРТИ.

— Ние?! Човешки?! Я не ме разсми…

— ПОГЛЕДНИ МЕЧА В РЪКАТА СИ — посъветва го Смърт. — НИЩО ЛИ НЕ ТИ ПРАВИ ВПЕЧАТЛЕНИЕ?

— Меч като меч. Какво му има?

— ВИЖ ДОБРЕ РЪКАТА СИ. ЧЕТИРИ ПРЪСТА И ПАЛЕЦ. ЧОВЕШКА РЪКА. ХОРАТА ТИ ДАДОХА ТОЗИ ОБЛИК. ЕТО КАК ПРОНИКВАТ В НАС. ЧУЙТЕ МЕ! НИМА НЕ СЕ ЧУВСТВАТЕ НИЩОЖНИ ДРЕБОСЪЦИ В ОГРОМНАТА ВСЕЛЕНА? ТОВА ВИ НАШЕПВАТ.

Другите трима Конници изглеждаха объркани.

— От тях ли го прихващаме? — смънка Война.

— ДА. ТОВА Е ОМРАЗАТА НА МАТЕРИЯТА КЪМ ЖИВОТА. ТЕ СА НОСИТЕЛИТЕ НА ТАЗИ ОМРАЗА.

— Е, какво да правим? — заяде се Мор. — Те са прекалено много!

— ТВОЯ МИСЪЛ ЛИ Е ИЛИ ТЯХНА? — озъби му се Смърт.

— Пак напират към нас — посочи Война.

— ЗНАЧИ ЩЕ НАПРАВИМ КАКВОТО МОЖЕМ.

— С четири меча срещу цяла армия? Никой не е успявал!

— НО ДОПРЕДИ МАЛКО СМЯТАШЕ, ЧЕ ЩЕ УСПЕЕМ. СЕГА КОЙ ГОВОРИ ВМЕСТО ТЕБ? ХОРАТА ОТКРАЙ ВРЕМЕ; СЕ БОРЯТ С НАС И НЕ СЕ ПРЕДАВАТ.

— Е, да — призна Мор. — Но поне могат да се надяват на чудотворно изцеление.

— Или на внезапно примирие — допълни Война.

— Или… — Глад се подвоуми и добави: — Или на дъжд от риби. Наистина се случи веднъж! — натърти предизвикателно.

— ЗА ДА СЕ ОБЪРНЕ КЪСМЕТЪТ ТИ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ, ТРЯБВА ДА СЕ БОРИШ ЧАК ДО ТОЗИ ПОСЛЕДЕН МОМЕНТ. ЩЕ НАПРАВИМ КАКВОТО МОЖЕМ.

— А ако не ни провърви?

Смърт хвана юздата на Бинки. Ревизорите идваха. Вече виждаше отделните, напълно еднакви фигури. Заличиш една и я заместват десет…

— ЗНАЧИ ЩЕ СМЕ НАПРАВИЛИ КАКВОТО СМЕ МОЖЕЛИ ДО МОМЕНТА, КОГАТО НЕ СА НИ СТИГНАЛИ СИЛИТЕ.

На своя облак Ангелът в бяло се бореше с Желязната книга.

— За какво си приказват? — попита го госпожа Война.

— Не знам, не ги чувам! А тези страници са залепнали!…

Той смъкна нимба от главата си и го прокара по ръба на листовете. Хвърчаха искри, разнесе се шум като от чегъртане на котешки нокти по черна дъска.

Листовете се разделиха с дрънчене.

— Така, да видим… — Ангелът се зачете в позабравения текст. — Това го направих… и това… ох… — Обърна бледото си лице към госпожа Война. — Олеле, сега загазихме…

От света под тях сякаш литна комета, уголемяваше се видимо, докато ангелът се жалваше. Гореше в небето от нея падаха ослепителни парченца и скоро започна да се различава пламтяща колесница.

Пламъците бяха сини. Изгарящият студ на Хаос.

Лицето на изправената в колесницата фигура беше изцяло закрит от шлем, през чиито дупки надничаха очите на странно създание. Пламтящият кон, който дори не се бе изпотил, забави ход и спря. Другите жребци се отместиха, без да се допитат до господарите си.