Тери Пратчет - Крадец на време

— О, не! — отегчено махна с ръка Глад. — Пак ли той? Нали ви казах какво ще стане, ако се върне? Помните ли как изхвърли онзи бард през прозореца на хотела в Зок?…

— МЛЪКНИ — скастри го Смърт. — ЗДРАВЕЙ, РОНИ. РАДВАМ СЕ ДА ТЕ ВИДЯ. ПИТАХ СЕ ДАЛИ ЩЕ ДОЙДЕШ.

Ръка, около която се кълбяха ледени изпарения, свали шлема от главата.

— Здравейте, момчета — любезно поздрави Хаос.

— Ъ-ъ… отдавна не сме се виждали — промърмори Мор.

Война се прокашля.

— Както чувам, добре ти е потръгнало.

— Така е — сдържано потвърди Рони. — Бизнесът с мляко и млечни продукти има голямо бъдеще.

Смърт се озърна към Ревизорите. Не напредваха, но дебнеха наблизо.

— Е, светът винаги ще се нуждае от сирене — изтърси Война, защото не знаеше какво да каже. — Ха-ха…

— Като гледам, имате си малко неприятности — вметна Рони.

— Ще се оправим и са… — подхвана Глад.

— НЯМА ДА СЕ ОПРАВИМ САМИ — прекъсна го Смърт. — ВИЖДАШ ПОЛОЖЕНИЕТО, РОНИ. ЩЕ СЕ ВКЛЮЧИШ ЛИ ЗА ТАЗИ МАЛКА ЗАБИВКА НА БАНДАТА?

— Ей, не сме говорили за… — пак се намеси Глад, но млъкна, щом забеляза вторачения поглед на Война.

Рони Соах отново сложи шлема на главата си и Хаос изтегли меча от ножницата. Оръжието блещукаше и подобно на стъкления часовник приличаше на нещо твърде сложно, нахлуло отвън в света.

— Един старец ми разправяше, че цял живот можеш да научиш нещо ново. Аз живях и научих, че острието на меча е безкрайно дълго. Научих се и да правя страхотно кисело мляко, макар че днес няма да прилагам това умение. Е, момчета, ще им видим ли сметката?

Далеч долу на улицата неколцина Ревизори пристъпиха напред.

— Все пак какво гласи Първо правило? — попита един от тях.

— Няма значение. Аз съм Първо правило! — Ревизорът с голямата брадва в ръце им махна да се отдръпнат. — Подчинението е необходимост!

Те се колебаеха, впили погледи в острието. През всичките милиарди години не знаеха що е болка. Но онези, които вече я опознаха, нямаха никакво желание усещането да се повтори.

— Така ви искам — сопна се господин Бял. — Заемете се отново с…

Незнайно откъде долетя шоколадово яйце и се натроши на калдъръма. Тълпата се люшна напред, но господин Бял размаха брадвата.

— Не мърдайте! Не мърдайте! — запищя той. — Вие тримата, открийте виновника! Хвърлиха това нещо иззад онази сергия! Никой да не докосва кафявото вещество!

Наведе се и предпазливо взе голямо шоколадово парче. Макар че ръката му трепереше, а на челото му изби пот, той изпъна ръката си нагоре и тържествуващо завъртя брадвата. Гъмжилото изпусна обща въздишка.

— Убедихте ли се? — изкрещя на всички. — Тялото може да бъде подчинено! Ще намерим начин да понесем живота! Ако сте послушни, може би ще получите от кафявото вещество! Ако сте непокорни, ще опитате острието! Аха…

Отпусна ръце, щом видя, че влачат към него боричкащата се Единна.

— Първооткривателката… — промърмори той. — Изменничката… — Доближи я. — Е, какво предпочиташ? Брадвата или кафявото вещество?

— Нарича се шоколад! — троснато го осведоми Единна. — И аз не го ям.

— Тепърва ще видим — обеща господин Бял. — Твоят съучастник май предпочете брадвата!

Посочи трупа на Лу Цзе.

По-точно голия калдъръм, където доскоро лежеше трупът.

Нечия ръка го тупна по рамото.

— Ех, защо — промълви глас в ухото му — никой не иска да повярва в Първо правило?

Над тях небето се озари от сини пламъци.

Сюзън тичаше към магазина за часовници.

Погледна встрани и видя Лобсанг, който не изоставаше. Изглеждаше като човек, само че малцина сред хората са обгърнати от синьо сияние.

— Около часовника ще има сиви твари! — подвикна му тя.

— Ха! То се знае!

— Какво ще правиш?

— Ще го разбия!

— Така ще унищожиш историята!

— Е, и?

Той се пресегна и хвана ръката й. Тръпката плъзна чак до рамото й.

— Не е нужно да отваряш вратата! Не е нужно да спираш! Върви право към часовника!

— Но…

— И не ми говори! Трябва да си припомня!

— Какво?

— Всичко!

Още със завъртането си господин Бял вдигна брадвата. Но не можеш да имаш доверие на тялото си. То мисли самостоятелно. И когато го изненадат, върши какво ли не, без да предупреди мозъка.

Например устата зейва.

— А, добре. — Лу Цзе вдигна свитата си шепа. — Я си хапни!

Вратата беше рехава като мъгла. В магазина имаше Ревизори, но Сюзън мина между тях като призрак.

Часовникът светеше. И докато тя тичаше към него, започна да се отдалечава. Подът сякаш се удължаваше под краката й и я влачеше назад. Часовникът се ускоряваше към някакъв далечен хоризонт. Уголемяваше се, но и губеше плътност.