Тери Пратчет - Крадец на време

Чувства, които ти дават живот. А Смърт знаеше как да се разправя с живите.

— И какво да правя сега? — разхленчи се ангелът. — Нали това чаках? Хилядолетия наред! — Взря се в желязната книга. — Хиляди скучни, еднообразни, прахосани години… — мънкаше си под носа.

„Приключихте ли с това недоразумение?“ — намеси се Ревизорът.

— Една-единствена важна сцена. Само толкова ми се полагаше. В нея беше предназначението ми. Чакаш, репетираш… И накрая някой те зачерква, само защото вече не било модно да препичаш еретиците. — В горчивината на гласа му се просмукваше гняв. — Естествено никому дори не е хрумнало да ме уведоми… — Изгледа ядосан ръждясалите страници. — Сега трябваше да се яви Мор…

— Да не закъснях? — разнесе се нов глас в нощта.

Към тях пристъпяше кон с нездрав блясък — досущ като гангренясала рана броени минути преди да дотича бръснарят, по съвместителство извършващ ампутации.

— ВЕЧЕ НЕ СЕ НАДЯВАХ ДА ДОЙДЕШ — обади се Смърт.

— Не ми се искаше — потече като гной гласът на Мор, — но хората непрекъснато ме радват с нови интересни болести.

„Дори да сте двама, не ви стигат силите!“ — излая Ревизорът в главите им.

Още един кон се показа от мрака. Имаше по себе си не повече плът от пушените ребърца.

— И аз се замислих — сподели поредният глас. — Май има неща, за които си струва да се биеш.

— Например?… — подкани Мор.

— Сандвичите с майонезен сос. Не можеш да им устоиш. Ах, този аромат на емулгатори, включени в списъка с разрешени хранителни добавки… Великолепно!

— Ха! Значи вие сте Глад? — сети се Ангелът с Желязната книга.

Пак започна да рони в тежките листове.

„Каква… каква е тази безсмислица за майонезен сос 18 18 Ако живеете в страна, където традиционно приготвената майонеза е на почит, не питайте. Заради душевния си покой. ?“ — разкрещя се Ревизорът.

Гняв, отбеляза Смърт. Силна емоция.

— Аз обичам ли майонезен сос? — попита нечий глас в тъмата.

Отвърна му женски глас:

— Не, скъпи, от него ти къркорят червата.

Конят на Война беше огромен и червен, а от седлото висяха глави на загинали бойци. Госпожа Война седеше намусена зад съпруга си.

— Събрахте се и четиримата — зарадва се ангелът. — Ударих джакпота! Ха, много ми пука за църковния събор в Ий!

Война бе увил вълнен шал около шията си. Погледна смутен останалите Конници.

— Той няма да се пресилва — рязко заговори госпожа Война. — И не му позволявайте да се забърква в опасни случки. Не е толкова силен, колкото си въобразява. Пък и лесно се обърква.

„Така-а… Ето я цялата банда“ — обобщи Ревизорът.

Злорадство, забеляза Смърт. И самодоволство.

Пак изгърмяха отгърнати метални листове. Ангелът с Желязната книга се пулеше озадачен.

— Всъщност тук май е допусната грешчица…

Никой не го слушаше.

„Хайде, изиграйте жалката си пантомима“ — смили се Ревизорът.

Сега пък ирония и ехидство, установи Смърт. Май прихващаха чувствата от онези, които се сдобиха с тела и отидоха в света. Всички дреболии, които се трупат и образуват… личност.

Война се извърна на седлото и подхвърли на съпругата си:

— В момента, мила, изобщо не съм объркан. Би ли слязла от коня?

— Спомни си какво стана, когато…

— _Веднага_, мила, бъди така добра.

Този път във все още любезния и хладнокръвен глас на Война отекна звън на стомана и бронз.

— Ъ-ъ… ами-и… — изведнъж се обърка госпожа Война. — Така говореше и преди ние да…

Тя се запъна, изчерви се щастливо и скочи от коня.

Война кимна на Смърт.

„А сега трябва да сеете гибел и разруха, и така нататък, и тям подобни“ — подкани ги Ревизорът.

Смърт също кимна. Във въздуха над нето Ангелът с Желязната книга търсеше с грохот ролята си по сценарий.

— ИМЕННО — потвърди Смърт. — НЕ Е УТОЧНЕНО ОБАЧЕ КЪДЕ ТРЯБВА ДА СЕЕМ ГИБЕЛ И РАЗРУХА.

„Как да те разбирам?!“ — изсъска Ревизорът, но пролича и страх.

Не можеше да проумее.

Смърт се ухили. За да се страхуваш, задължително е да имаш Аз. „Не позволявай нещо да ме сполети!“ Това е плачливата песен на страха.

— Той ти намеква — намеси се Война, — че помоли всички ни да решим на чия страна сме.

Четири меча изскочиха от ножниците и остриетата им сякаш пламнаха. Четири пришпорени коня се хвърлиха напред.

Ангелът с Желязната книга сведе поглед към госпожа Война.

— Извинете, можете ли да ми услужите с молив?

Сюзън надникна към Улицата на хитроумните занаятчии и изохка.