Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Добър ден, господа — кимна и на тримата той.

— Здравейте, сър — отговори му Майлс. — Интересно ли протече разговорът ви?

— Необикновено.

— Ах… не вярвам да сте се срещали с лорд Йенаро, сър. Лорд Йенаро, това е завеждащият протокола на посолството, лорд Ворийди.

Двамата си кимнаха отново. Без да става, Йенаро направи нещо като поклон.

— Какво съвпадение, лорд Йенаро — продължи Ворийди. — Тъкмо говорехме за вас.

— Нима? — напрегнато попита Йенаро.

— Ах… — Ворийди замислено смучеше долната си устна, сякаш обсъждаше наум някакво решение. — Известно ли ви е, че сте на крачка от един вид вендета, лорд Йенаро?

— Аз… не! Какво ви кара да мислите така?

— Хм. Обикновено не се интересувам от личните дела на гем-лордовете, а само от официалните. Но… този път случайността така ме изненада, че не можех да не й обърна внимание. Поне този път. Току-що имах кратък разговор с един… господин, който ме информира, че е дошъл тук със задачата да се увери, че, както се изрази самият той, няма да напуснете жив Лунната градина. Беше малко неясен относно метода, по който смята да постигне това. Особеното в случая е, че той не е гем. Най-обикновен комерсиален артист. Не знаеше кой го е наел, тази информация е скрита доста дълбоко. Имате ли някакви предположения?

Йенаро изслуша тази рецитация напълно смаян, със свити устни и замислен. Майлс се чудеше дали не прави същите изводи като него. Твърде вероятно. Хоут-губернаторът, който и да беше той, му беше изпратил опашка. Просто за да се увери, че всичко ще мине без грешки. Например, ако случайно Йенаро оцелее след взрива и назове покровителя си.

— Аз… да, имам едно предположение.

— Ще имате ли нещо против да го споделите с нас?

— Не точно сега — колебливо отказа Йенаро.

— Както желаете — сви рамене Ворийди. — Оставихме го да седи на едно тихо местенце. Действието на фаст-пентата ще премине след десетина минути. Имате тази преднина — използвайте я както намерите за добре.

— Благодаря ви, лорд Ворийди — тихо каза Йенаро, събра полите на тъмната си роба и се изправи. Беше блед, но се контролираше невероятно добре. — Мисля, че е по-добре да вървя.

— Предполагам, че изборът ви е добър — каза Ворийди.

— Ще се чуем, нали? — подхвърли Майлс.

Йенаро кимна.

— Да. Трябва да поговорим отново. — Той се отдалечи, като се оглеждаше наляво и надясно.

Иван гризеше ноктите си. По-добре, отколкото да снесе всичко и на часа на Ворийди — нещо, от което Майлс се страхуваше най-силно.

— Всичко това истина ли беше, сър? — попита Майлс.

— Да — полковник Ворийди почеса носа си. — Но не съм много сигурен, че това ми влиза в работата. Лорд Йенаро изглежда много заинтересуван от вас. Чудя се дали между двете неща няма някаква скрита връзка. Пресяването на всички тези наемни главорези би било доста досадна и дълга работа. И какво ли ще открием накрая? — Ворийди хладно погледна Майлс. — Може би че сте били силно ядосан от изгарянето на крака ви, лорд Воркосиган?

— Не чак толкова! — разгорещено отговори Майлс. — Поне признайте, че бих отговорил по адекватен начин, сър! Не. Не съм аз човекът, наел онзи убиец. — Въпреки че със сигурност беше въвлякъл Йенаро във всичко това поради опитите му да играе всички онези хитроумни игрички с вероятните си патрони — Кети, принц Слайк и Ронд. „Искаше реакция? Получи я.“ — Но все пак… разберете, сър, това е само предчувствие. Мисля, че проследяването на всичко това би довело да нещо, което да оправдае времето и ресурсите.

— Предчувствие, а?

— Със сигурност понякога сте се осланяли на интуицията си в своята работа, сър.

— Използвал съм я, наистина. Но никога не съм й се доверявал. Един офицер от ИмпСи трябва да е напълно наясно с двете неща.

— Разбирам, сър.

Тримата се изправиха, за да продължат обиколката си. Майлс внимаваше да не поглежда към следите от малкия взрив, който бяха устроили. Когато наближиха западната страна на купола, Майлс се огледа за дамата, която трябваше да го чака. Откри я, намръщено седнала до един фонтан. Нямаше никакъв шанс да се измъкне от Ворийди точно в този момент — той се движеше плътно с тях, сякаш беше залепен за двамата. И все пак трябваше да опита.

— Извинете, сър. Трябва да говоря с една дама.

— Ще дойда с вас — любезно отговори Ворийди.

Ясно. Майлс въздъхна, трескаво измисляйки посланието си. Гем-дамата го гледаше как се приближава с нежелания си компаньон. Майлс се досети, че дори не знае името й.