Лоис Бюджолд - Сетаганда

Ворийди се облегна назад и почеса носа си.

— Хм. Ако сте таен агент, изпратен със задача на самия Господ — имаше предвид Саймън Илян, — би трябвало да сте тук с някаква заповед за „безпрекословно подчинение и осигуряване на пълно съдействие“. Така бедните местни агенти на ИмпСи биха знаели как да се държат с вас.

— Да, сър. Както и всеки друг, видял тази заповед. — „Ако не поставя този човек под контрол, той ще закове краката ми за пода на посолството и лорд Хикс няма да срещне никакви пречки в оперетните си опити да внесе хаос в империята.“

Ворийди се сепна.

— Да не би командването на ИмпСи да ме намира за неподходящ?

— Доколкото знам, не. Но един скромен куриер не може да задава въпроси, нали?

Леко разширените очи на Ворийди показаха, че е схванал шегата. Наистина ловък човек.

— Не съм забелязал да сте престанали да задавате въпроси от момента, в който кракът ви е стъпил на Ета Сета, лорд Воркосиган.

— Личен недостатък.

— И… имате ли някакво допълнително доказателство за обяснението на самия себе си?

— Разбира се. — Майлс замислено се загледа в тавана, сякаш подбираше думите си. — Помислете си, сър. У всички други офицери за свръзка от ИмпСи е имплантирана алергия към фаст-пентата. Това предизвиква смъртта им, ако бъдат подложени на незаконен разпит от страна на противника. Поради моя произход и роднинските ми връзки беше решено, че подобна процедура е прекалено опасна за мен. Ето защо съм определен за изпълнението само на най-незначителни задачи. Всичко това си е чиста проба фаворизиране.

— Много… убедително.

— Нямаше да е много добре, ако не беше така, сър.

— Наистина. — Последва още една дълга пауза. — Има ли още нещо, което да искате да ми кажете… лейтенант?

— Когато се върна на Бараяр, ще трябва да представя подробен доклад за моята за… за моята екскурзия на Саймън Илян. Страхувам се, че трябва да се обърнете към него. Определено не е в моята компетенция да се опитвам да позная какво би искал да ви каже той.

Уф. От техническа гледна точка, не беше казал нито една лъжа, дори недомлъвка. „Да бе. Можеш да си сигурен в това и не забравяй да го посочиш, когато пуснат записа на този разговор във военния съд.“ Но ако Ворийди предпочиташе да си мисли, че Майлс е изпратен отгоре със строго секретна задача, това си бе самата истина. Фактът, че задачата бе възникнала на място и съвсем спонтанно и че не бе назначена отгоре беше… друг въпрос.

— Аз… бих желал да направя една философска забележка.

— Моля, милорд.

— Ако наемате някой гений да разреши най-трудния и невъобразим проблем, който е възникнал пред вас, няма да го оградите с куп ограничения, нито пък ще се мъчите да контролирате всяка негова стъпка с двуседмично закъснение. Просто ще го оставите да действа свободно. Ако ви трябва някой, който просто да следва заповеди, можете да наемете някой идиот. Всъщност идиотът е много по-подходящ.

Ворийди барабанеше с пръсти по комуникационния пулт. Повдигна вежди. Майлс усети, че самият той в миналото се е справял с невъобразимо трудни за разрешаване проблеми.

— Да не би да се смятате за гений, лорд Воркосиган? — меко попита полковникът. Тонът му накара кожата на Майлс да настръхне — напомняше му много на тона на баща му, когато граф Воркосиган подготвяше някой по-сериозен словесен капан.

— Коефициентът ми на интелигентност е в личното ми досие, сър.

— Прочетох го. Точно затова водим този разговор. — Ворийди примигна бавно, като гущер. — И няма никакви правила, така ли?

— Е, може би с изключение на едно. Докарай всичко до успешен край или бъди готов да платиш със задника си.

— Виждам, че заемате този пост от три години, лейтенант Воркосиган… Задникът ви още ли е непокътнат?

— Последния път, когато го проверих — да, сър. — „И може би ще остане такъв за следващите пет дни.“

— Това предполага невероятна власт и самостоятелност.

— Абсолютно никаква власт. Само отговорност.

— О! — Ворийди замислено сви устни. — Напълно ви разбирам, лорд Воркосиган.

— Благодаря ви, сър. Имам нужда от това.

Двамата се умълчаха. После Майлс попита:

— Знаем ли дали лорд Йенаро е преживял нощта?

— Изчезнал е, така че смятаме, че е невредим. За последен път е бил забелязан да напуска Лунната градина с навит килим на рамо. — Ворийди погледна изпитателно Майлс. — Нямам обяснение за килима.

Майлс не обърна внимание на дебелия намек.

— Сигурен ли сте, че изчезването му означава, че е жив? А какво стана с опашката му?