Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Хм. — Ворийди се усмихна. — Скоро след като го оставихме, той е бил задържан от градската полиция, която все още го държи на топло.

— Сами ли са попаднали на него?

— Нека да кажем, че са получили анонимно обаждане. Очевидно съвестните граждани постъпват по подобен начин. Но трябва да подчертая, че полицията е действала с достойна за възхищение експедитивност. Явно са се интересували от него заради предишните му дела.

— Имал ли е време да докладва на работодателя си, преди да го хванат?

— Не.

Значи лорд Хикс тази сутрин бе поставен в условията на информационен вакуум. Определено това не му се бе харесало ни най-малко. Провалянето на вчерашния заговор сигурно го е отчаяло до подлуда. Не би могъл да знае какво не се е развило според очакванията и дали Йенаро не е заподозрял каква участ го очаква. Въпреки че изчезването му беше доста сигурна следа. Йенаро сега бе на мушката точно толкова, колкото те двамата с Иван. Кой от тях бе първи в списъка на лорд Хикс? Дали Йенаро щеше да потърси защита от някои власти, или слухът за заговора го бе подплашил?

Как ли лорд Хикс щеше да се отърве от бараярските пратеници? Дали следващият му номер щеше да бъде поне наполовина толкова оперетен и безупречен, колкото бяха номерата на Йенаро? Йенаро беше истинска звезда, всичко беше режисирано чудесно в три действия и кулминация. Сега всички тези високоартистични напъни бяха отишли на вятъра. Майлс можеше да се закълне, че лорд Хикс е ядосан от развалянето на ефекта поне толкова, колкото и от провалянето на заговора. Той беше горящ от желание да се изяви артист и не би могъл да остави нещата така. Беше от онзи тип хора, които подобно на деца ще изкопаят вече засетите семена, за да видят дали вече са покарали. (Майлс донякъде съчувстваше на лорд Хикс.) При такива големи залози и при такива загуби на време и нерви от лорд Хикс можеше да се очаква, че по най-класическия начин е подмамен да направи някоя още по-голяма грешка.

„Защо все ми се струва, че тази идея не е чак толкова добра?“

— Имате ли да кажете още нещо, лорд Воркосиган? — попита Ворийди.

— Моля? Не. Просто се бях замислил…

— Като служител от посолството, пряко отговорен за личната ви безопасност в качеството ви на официален пратеник, настоявам вие и лорд Ворпатрил да преустановите контактите си с този човек, който очевидно е въвлечен в някаква смъртоносна сетаганданска вендета.

— Йенаро вече не ме интересува. Не му желая нищо лошо. Първостепенната ми задача е да открия човека, който е доставил онзи фонтан.

Ворийди укорително вдигна вежди.

— Можехте да кажете това много по-рано.

— Премислянето на станалите събития е винаги за предпочитане — отговори Майлс.

— Съвсем вярно — въздъхна с разбиране Ворийди и отново си почеса носа. — Има и още една причина, заради която ви повиках, лорд Воркосиган. Гем-полковник Бенин настоява за втора среща с вас.

— Нима? Подобно на първата? — Майлс се помъчи да овладее гласа си.

— Не съвсем. Този път иска да говори и с лорд Ворпатрил. Всъщност той вече е на път. Но ако искате, можете да откажете.

— Не, всичко… всичко е наред. Всъщност с удоволствие бих говорил отново с Бенин. Аз… да отида ли да извикам Иван, сър? — Майлс се изправи. Лоша, лоша идея беше да се позволи на двама заподозрени да се срещнат преди разпита, но в края на краищата това не беше случай на Ворийди. Доколко ли беше убеден в секретната му задача?

— Действайте — любезно отговори Ворийди. — Въпреки че…

Майлс спря.

— Не виждам как лорд Ворпатрил се вписва във всичко това. Той не е офицер за свръзка. Досието му е прозрачно като стъкло.

— Много хора се заблуждават по отношение на Иван, сър. Но… понякога дори един гений има нужда от някой, който да изпълнява заповеди.

Докато отиваше към стаята на Иван, Майлс едва се сдържа да не затича. Подозираше, че луксът да бъдат оставени извън наблюдение скоро ще им бъде отнет. Ако след всичко това Ворийди не включеше всички буболечки в стаите им, значи беше или луд, или имаше нечовешки самоконтрол. А завеждащият протокола беше невероятно любопитен човек. Впрочем това си вървеше с работата.

Завари братовчед си, обут в зелените си панталони и навлякъл кремава риза, да седи на леглото и да разглежда куп цветни ръчно изписани листа. Не изглеждаше особено щастлив.

— Ставай. Обличай се. Имаме среща с полковник Ворийди и гем-полковник Бенин.

— Най-накрая признание, слава Богу! — Иван хвърли листата и се просна на леглото с въздишка на облекчение.