Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Не. Не точно. Но искам да ме оставиш да говоря предимно аз и да потвърждаваш всичко, което кажа.

— О, по дяволите — намръщи се Иван към тавана. — Сега пък какво?

— Бенин явно разследва какво е правил ба Лура в деня преди да умре. Предполагам, че е го е проследил до момента на нашето малко приключение в совалката. Не искам да преча на разследването му. Всъщност искам той да успее или поне да идентифицира убиеца. Затова се нуждае от колкото се може повече реални факти.

— Реални факти. За разлика от какъв вид факти?

— В никакъв случай не трябва да споменаваме за Великия ключ или за хоут Райън. Мисля, че можем да му опишем буквално всичко, което стана, като пропуснем един-единствен малък детайл.

— Мислиш, така ли? Явно изобщо не си в час. Даваш ли си изобщо сметка как ще се разбеснеят Ворийди и посланикът като разберат, че сме скрили този малък инцидент?

— Ворийди е временно под мой контрол. Мисли си, че съм изпратен със специална задача от Саймън Илян.

— Което означава, че не си. Така си и знаех! — Иван изстена и притисна възглавницата в лицето си.

Майлс я дръпна.

— Вече съм. Или щях да бъда, ако Илян знаеше какво зная. Вземи невроразрушителя. Но не го показвай, докато не ти кажа.

— Няма да стрелям по твой командир вместо теб.

— Няма да стреляш по никого. Освен това Ворийди не е мой командир. — Това по-късно можеше да се окаже съществена подробност. — Мога да го поискам като доказателство. Но не и до момента, когато не опрем до него. Никакви доброволни самоинициативи.

— Никакви доброволни самоинициативи, да, там е работата! Най-накрая започна да схващаш, братовчеде!

— Млъквай. Стани. — Майлс хвърли отгоре му униформената куртка. — Това е важно! Но ти трябва да останеш абсолютно спокоен. Може съвсем да не съм прав и да създавам излишна паника.

— Не е вярно. Мисля, че се паникьосваш прекалено късно. Ако беше закъснял още малко, щеше да се паникьосаш посмъртно. Аз се паникьосвам от цели дни.

Майлс безцеремонно му метна обувките. Иван поклати глава, седна и започна да ги обува.

— Спомняш ли си — въздъхна той — онзи ден, когато играехме в задния двор, а ти се беше натъпкал с разни военни истории за сетаганданските лагери по време на войната и реши, че трябва да изкопаем тунел за бягство? С тази подробност, че ти даваше идеите, а аз и Елена трябваше да копаем?

— Бяхме на осем години — защити се Майлс. — Лекарите още работеха върху костите ми. Бях още много чуплив.

— …и тунелът се срути отгоре ми? — продължи замечтано Иван. — И че прекарах часове там?

— Глупости. Остана там само няколко минути. Сержант Ботари те измъкна за нула време.

— На мен ми се стори, сякаш бяха часове. Още усещам вкуса на пръстта. Беше се натъпкала и в носа ми. — Иван се почеса по носа. — Майка ми сигурно още нямаше да се е оправила от пристъпа, ако не беше леля Корделия.

— Тогава бяхме малки глупави деца. Какво общо има това с настоящето?

— Предполагам, че нищо. Просто сутринта се събудих с мисълта за това. — Иван стана, оправи куртката си и я навлече. — Никога не съм предполагал, че сержант Ботари ще ми липсва. Но днес ми липсва. Кой ще ме измъкне този път?

Майлс искаше да му отговори с някоя остроумна забележка, но вместо това потрепери. „И на мен Ботари ми липсва.“ Почти беше забравил колко му липсва, докато думите на Иван не засегнаха онази малка болезнена рана, която, изглежда, никога нямаше да заздравее. По-големите грешки… По дяволите, на един въжеиграч не му трябва някой, който да стои отдолу и да му вика колко е високо и как се люлее въжето. Не че не знаеше. Просто искаше да го забрави. Дори моментната загуба на концентрация или увереност в себе си щеше да бъде фатална.

— Направи ми една услуга, Иване. Опитай се да не мислиш. Може да ти стане нещо. Просто изпълнявай каквото ти казват, а?

Иван му се озъби и го последва навън.

Срещнаха се с гем-полковник Бенин в същата малка стая, в която беше протекла и предишната им среща, но този път нямаше телохранител, а Ворийди лично носеше пушката. Двамата полковници тъкмо бяха приключили с размяната на любезности. Майлс се надяваше, че не са имали време да се сравнят бележките си, както бяха направили той и Иван. Бенин отново носеше своята официална червена униформа и зловещия си грим, който беше поставен безукорно и явно неотдавна. Докато траеше размяната на още любезности и комплименти, Майлс успя да овладее напрежението си. Иван беше успял да скрие безпокойството си зад маската на непринудена благосклонност, която го правеше да изглежда, помисли си Майлс, забележително глуповат.