Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Нощем всички котки са сиви — промърмори Майлс. — Или в дадения случай, всички бараярци.

При споменаването на котки Иван трепна. Лейди Арвин изглеждаше спокойна, но Майлс имаше лошото чувство, че червенокосата е схванала шегата. Във всеки случай тя се откъсна от Иван (мимолетен триумф ли се четеше на лицето на лейди Арвин?) и се обърна към Майлс.

— Наистина, лорд Воркосиган. Имате ли някакви планове за вечерта?

— Опасявам се, че сте права — отговори Майлс със съжаление, че това е донякъде вярно. — Всъщност трябва да тръгвам още сега.

— Още сега? О, останете… елате поне да видите нещата на сестра ми. — Лейди Бенело се въздържа да го докосне и предпочете да върви до него, макар че така оставяше временно Иван в ръцете на съперницата си.

Нямаше да е зле да се забави още няколко минути, за да е сигурен, че завеждащият протокола се е ангажирал напълно с проблемите си. Майлс се усмихна леко и се остави да го водят. На високата червенокоска й липсваше грацията на хоут Райън. От друга страна, тя не изглеждаше толкова… „невъзможна. С трудното се справяме веднага. Невъзможното ни отнема…

Стига. Тези жени са използвачки, знаеш много добре това.

О, Господи, искам да бъда използван…

По дяволите, момче, съсредоточи се.“

Минаха по една тясна пътека и стигнаха до по-долното ниво. Лейди Арвин се насочи към една малка полянка с посадени в саксии дървета. Листата им бяха блестящи като бижута, но те просто подчертаваха експоната в центъра. Самият експонат беше артистично объркан. Сякаш се състоеше от три ленти брокат в различни цветове, които свободно се виеха една около друга и се спускаха от стълб с височината на човешки ръст към килима отдолу. Плътният кръгъл килим отразяваше зеленината на околните дървета в сложна абстрактна рисунка.

— Внимание — промърмори Иван.

— Виждам го — отговори Майлс.

Лорд Йенаро, облечен в тъмна роба и усмихнат, седеше на една от малките пейки, които бяха наредени покрай дърветата.

— Къде е Веда? — попита лейди Бенело.

— Току-що излезе — отговори Йенаро, като поздрави всички.

— Лорд Йенаро помогна донякъде на сестра ми за нейното произведение — сподели лейди Бенело с Майлс и Иван.

— Така ли? — попита Майлс и започна да се оглежда, зачуден къде този път е заложен капанът. Засега не можеше да го види. — И… какво представлява произведението й?

— Зная, че не изглежда особено впечатляващо — оправда се лейди Бенело, — но не в това е работата. Тънкостта е в аромата. Платът изпуска парфюм, който се сменя според настроението ви. Аз все още се чудя дали не може да се шият дрехи от него — последното явно беше предназначено за Йенаро. — Трябваше да накараме някой от прислужниците да стои тук и да го демонстрира през целия ден.

— Щеше да изглежда прекалено комерсиално — отговори Йенаро. — Така е по-добре.

— А… живо ли е? — колебливо попита Иван.

— Всяка отделяща благоуханията жлеза в плата е толкова жива, колкото потните жлези в тялото ви — увери го Йенаро. — Все пак сте прав, изглежда донякъде статично. Приближете се и ще ви покажа нагледно.

Майлс предпазливо подуши въздуха, като се опитваше в пристъпа си на параноя да усети всяка една молекула, която влизаше в ноздрите му. Куполът беше изпълнен с най-различни миризми, изпускани от експонатите, да не говорим за парфюмите на гем-дамите и на Йенаро. Но брокатът сякаш изпускаше приятна смес от различни аромати. Все пак Майлс забеляза, че Иван не се отзова на поканата. Освен парфюмите имаше още нещо — тънка, едва доловима острота…

Йенаро взе от пейката една кана и се насочи към таблата.

— Още злати ейл? — сухо промърмори Иван.

Внезапно през Майлс премина острата тръпка на разбирането и спомена, последвани от вълната адреналин, която накара сърцето му почти да спре преди да започне бясно да блъска в гърдите му.

— Вземи каната, Иване! Не му позволявай да налива от нея!

Иван се подчини. Йенаро се предаде с изненадан възглас:

— Лорд Иван!

Майлс се просна по очи до килима и лудо задуши. Да!

— Какво правите? — Лейди Бенело едва сдържаше смеха си. — Килимът не е част от всичко това!

„Напротив. При това е много важна част.“

— Иване — възбудено каза Майлс, като се изправи. — Подай ми това — внимателно — и ми кажи какво надушваш долу.

Майлс пое каната много по-внимателно, отколкото би държал кошница със сурови яйца. Иван с донякъде объркан вид изпълни нареждането му. Подуши, после прокара длан по килима и докосна устни с пръстите си. И побеля. Майлс беше сигурен, че Иван е стигнал до същото заключение, още преди братовчед му да вдигне глава и да изсъска: