Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Кажи му, че съм отишъл с една дама с… неморални цели. Ти излизаш с неморални дами през цялото време, защо да не мога и аз? — Устните на Майлс се извиха в едва прикрита усмивка при вида на опулените очи на Иван. — Запознай го с пет-шест твои приятелки. Сигурен съм, че все ще се натъкнеш на някоя. Кажи им, че той е човекът, който ти е разказал всичко, което знаеш за бараярското Изкуство на любовта.

— Той не е мой тип — процеди през зъби Иван.

— Прояви инициатива!

— Не проявявам инициатива. Аз изпълнявам заповеди, благодаря. Така е много по-безопасно.

— Чудесно. Тогава ти заповядвам да проявиш инициатива.

Иван изруга.

— Знай, че ще съжаляваш за това.

— Просто изтрай известно време. Всичко ще свърши за два-три часа.

„По един или друг начин.“

— Същото каза и завчера. И излъга.

— Вината не беше моя. Нещата се оказаха малко по-сложни, отколкото очаквах.

— Спомняш ли си как веднъж открихме в старата оръжейна на Воркосиган онези оръжия от времето на гражданската война и ти ни уговори с Елена да ти помогнем да задействаме стария ховър-танк? И как се блъснахме в хамбара? И как хамбарът се срути отгоре ни? И как след това майка ми ме постави под домашен арест за два месеца?

— Тогава бяхме на десет години, Иване!

— Да, но си го спомням, сякаш беше вчера. Спомням си го, както помня и какво стана завчера.

— Старата барака така и така беше на път сама да се срути. Поне спестихме малко взрив. По дяволите, Иване, това е сериозно! Не можеш да го сравняваш с… — Майлс млъкна, тъй като завеждащият протокола освободи хората си и усмихнат се насочи обратно към двамата млади пратеници. Поведе ги към Лунната градина.

Майлс беше изненадан да види нещо толкова глупаво като надпис, въпреки че беше направен изцяло от цветя, да украсява входа към лабиринта от спускащи се по склона пътеки. „149-а годишна биоестетическа изложба, клас А. Посветена на паметта на Небесната господарка.“ Това посвещение я превръщаше в задължително мероприятие за всички участници в погребалните церемонии.

— Тук участват ли хоут-дамите? — попита Майлс. — Мисля, че това би било в техен стил.

— Дотолкова, че никой друг не би имал шанса да спечели — отговори Ворийди. — Те правят отделна годишна изложба в Небесна градина, но сега тя е отложена поради погребението.

— Значи… участничките тук подражават на хоут?

— Е, поне се опитват. Това е целта на играта.

Експонатите на гем-дамите не бяха подредени в редици, а всеки си имаше свое собствено място. Майлс се запита каква ли задкулисна борба се е провела за най-благоприятните места, какъв ли обществен престиж може да се постигне със спечелването на най-добрите от тях и дали състезанието не е въпрос едва ли не на живот и смърт. Е, не чак толкова, помисли си той, като долови откъслечни думи от разговорите между гем-дамите, които обикаляха, възхищаваха се на експонатите или ги критикуваха.

Погледът му беше привлечен от един голям аквариум. Рибките в него бяха украсени с точното съответствие на украсата на един от гем-клановете — светлосиньо, жълто, черно и бяло. От генетична гледна точка не беше особено забележително, като се изключеше гордата и изпълнена с надежда авторка, която нервно сновеше напред-назад. Момичето беше на не повече от двадесет. Сигурно беше талисманът на клана. „Дайте ми още шест години и тогава ще видите!“ — сякаш казваше усмивката й.

Сините рози и черните орхидеи бяха нещо толкова рутинно, че служеха само за да ограничат истинските експонати. Покрай тях мина младо момиче с родителите си, което водеше за позлатена каишка висок около половин метър еднорог. Това дори не беше част от изложбата… може би продукт на серийно производство, помисли си Майлс. За разлика от Селскостопанския панаир в Хасадар, тук явно не обръщаха внимание на практичното. Всъщност изложените неща можеше дори да се смятат за дефектни. Състезанието беше в областта на изкуството. Животът беше само посредник, изходен материал за постигането на търсените ефекти.

Спряха се до един парапет, от който можеха да наблюдават част от градината. Нещо зелено в краката му привлече погледа на Майлс. По крака на Иван се извиваха лъскави листа и стебла. Червените цветове се отваряха и затваряха, като разнасяха аромата на нежен парфюм, въпреки че за нещастие общото впечатление беше за отваряща се уста. Майлс гледаше втрещено цяла минута, преди да успее да проговори.

— Иване… Не се движи. Само погледни левия си крак.