Лоис Бюджолд - Сетаганда

В същото време по другия крак на Иван се появи още едно стъбло и запълзя нагоре. Иван погледна надолу, наведе се и изруга.

— Какво е това, по дяволите? Разкарайте го от мен!

— Едва ли е отровно — несигурно се обади завеждащият протокола, — но по-добре стойте, без да мърдате.

— Мисля… че това е движеща се роза. Красива е, нали? — усмихна се Майлс и се наведе, като внимателно оглеждаше за бодли. Може да бяха скрити. Полковник Ворийди понечи да го спре, но преди някой от тях да събере сили и нерви да пожертва кожа и плът, се появи закръглена гем-дама с голяма кошница.

— Ето къде си, непослушно цветенце! — извика тя, после се обърна към Иван. — Извинете, сър. Страхувам се, че прекалих с азотния тор тази сутрин…

Хвана розата, която сякаш без желание се откъсна от ботуша на Иван, и безцеремонно я хвърли в кошницата, където мърдаха още няколко, розови, бели и жълти. Жената забърза по алеята, като се оглеждаше под пейките и ъглите.

— Май онова нещо те беше харесало — обърна се Майлс към Иван. — Феромони?

— Я си затваряй устата — промърмори Иван. — Или ти ще бъдеш натикан в азотен тор, а после ще те… мили Боже, това пък какво е?

Зад ъгъла се откриваше малко открито пространство, заето от изящно дърво. Клоните му бяха обсипани с листа във формата на сърце, които наполовина скриваха странни плодове. Плодовете мяукаха. Майлс и Иван пристъпиха по-близо.

— Е… това вече е съвсем невъзможно — възмутено произнесе Иван.

В шушулката на всеки плод имаше малко котенце с дълга пухкава бяла козина, фини уши и мустаци и сини очи. Иван хвана един от плодовете в ръка и го приближи да лицето си, за да го разгледа по-добре. Внимателно се опита да погали с пръст малкото създание. То игриво се опита да хване пръста му с нежните си лапички.

— Котета като това трябва да тичат на воля навън, а не да висят залепени за разни проклети дървета в полза на някоя гем кучка — разгорещи се Иван. После бързо хвърли поглед наоколо. Бяха сами.

— Ъ… не мисля, че са точно залепени — каза Майлс. — Чакай, я по-добре…

Да се опиташ да спреш Иван да не спаси малкото коте от дървото беше все едно да го накараш да не се заглежда по хубави жени. Това беше някакъв вид рефлекс. Докато Майлс успее да мигне, той вече беше започнал да се опитва да освободи първата малка жертва, може би за да може да преследва разни пълзящи рози.

Но щом Иван откъсна шушулката, котето тихо изписка, потръпна и застина.

— Пис, пис… — колебливо каза Иван. От счупеното стъбло към китката му се застича обезпокоителна червена струйка.

Майлс разтвори шушулката около котешкото… трупче, както се страхуваше. Задната половина на създанието не съществуваше. Голите розови крачета се съединяваха и изчезваха в стеблото.

— Май… май още не е узряло, Иване.

— Това е ужасно! — Иван си пое въздух. Беше възмутен, но гласът му звучеше тихо. В мълчаливо съгласие двамата се отдалечиха колкото се може по-бързо от котешкото дърво. Иван се оглеждаше обезумяло за подходящо място, където да изхвърли малкото трупче и така да се дистанцира от греха и вандализма си. — Истинска гротеска!

— О, не съм сигурен — каза Майлс. — Като се замислиш, не е по-гротескно от оригиналния метод. Искам да кажа, виждал ли си някога как ражда котка?

Завеждащият протокола наблюдаваше смаяния Иван със смесено чувство на раздразнение и симпатия. Майлс си помисли, че ако беше познавал Иван от по-отдавна, сигурно пропорцията между двете чувства щеше да бъде чувствително променена в полза на първото, но Ворийди каза само:

— Милорд… искате ли да ви отърва от това нещо… по възможно най-дискретния начин?

— Ъъ, да, ако обичате — с облекчение каза Иван. — Ако нямате нищо против… — Той бързо подаде неподвижната шушулка на завеждащия протокола, който я уви в носната си кърпа и я скри в джоба си.

— Стойте тук. Веднага се връщам — каза той и отиде да се отърве от доказателството.

— Страхотно — изръмжа Майлс. — Би ли могъл да сложиш ръцете си в джобовете след подобно нещо?

Иван започна да чисти лепкавата течност от ръката си с носната си кърпа, после плю в дланта си и продължи да търка. „Разкарай се, разкарай се, да те вземат мътните…“

— Стига си нареждал като майка ми. Вината не беше моя… Нещата се оказаха малко по-сложни, отколкото очаквах. — Иван напъха носната кърпа в джоба си и намръщено се огледа. — Хич не е смешно. Искам да се върна в посолството.

— Трябва да изтърпиш поне докато настъпи моята среща.