Лоис Бюджолд - Комар

— О! — възкликна Екатерин. — Това ще му хареса. Има да ви мърмори…

— Това добър знак ли е?

— Да.

— Хм. Ако приемем, че действително става въпрос за саботаж с тайно оръжие… колко ли близо са били до успеха? Непрекъснато се връщам — моля да ме извините — към странния начин, който Фоскол избра да ни даде доказателствата срещу Тиен. Сякаш искаше да заяви — няма значение дали са уличени комарците, защото… и следва: „Моля, попълнете квадратчетата“. Защото защо? Защото няма да са тук, за да си понесат последствията? Това означава, че окончателно са си обрали крушите, което противоречи на хипотезата за оръжието, която изисква да останат наблизо, за да го използват.

— Или са смятали, че вас няма да ви има, за да се погрижите да си понесат последствията — каза Екатерин. Бяха ли планирали и Воркосиган да умре? Или… какво?

— О, хубаво. Това звучи успокояващо. — Той войнствено захапа сандвича си.

Екатерин опря брадичка на ръката си и го погледна любопитно.

— В ИмпСи знаят ли, че говорите толкова много?

— Само когато съм много уморен. Освен това обичам да мисля на глас. Това забавя нещата и ми дава възможност да ги огледам добре. Вече имате представа какво е да се живее в главата ми. Признавам, че не са много хората, които издържат да ме слушат дълго. — Той й хвърли странен кос поглед. И наистина, винаги когато жизнеността му намалеше оборотите си — което не се случваше често, — отдолу проблясваше някаква сива умора. — Пък и вие ме окуражихте. Казахте „Хм“.

Тя го погледна с престорено възмущение и отказа да захапе стръвта.

— Извинете — тихо каза той. — Просто в момента съм малко объркан. Всъщност дойдох тук, за да си почина. Не е ли разумно от моя страна? Сигурно остарявам.

Животът и на двамата беше във фазово несъответствие с хронологичната им възраст, осъзна Екатерин. В момента тя притежаваше образованието на дете и социалния статут на вдовица. Воркосиган… със сигурност беше млад за поста си. Но целият му посмъртен втори живот беше толкова стар, колкото можеше да бъде независимо от възрастта.

— Времето е излязло от релси — промърмори тя. Той вдигна рязко поглед и сякаш понечи да каже нещо.

Нечии гласове откъм вестибюла обаче му попречиха. Екатерин обърна глава към вратата.

— Тумонен? Толкова скоро?

— Искате ли да го отложим? — попита я Воркосиган.

Тя поклати глава.

— Не. Искам да се свърши веднъж завинаги. Искам да ида да прибера Ники.

— Разбирам. — Той допи чашата си, стана и двамата отидоха в дневната. Наистина беше капитан Тумонен: кимна на Воркосиган, а нея поздрави учтиво. Беше довел една медтехничка с униформа на бараярския военен медицински корпус. Представи им я. Тя остави медицинския комплект, който носеше, на кръглата масичка и го отвори. Ампули и хипоспрейове лъщяха в подплатените си с гел места. Други медикаменти за първа помощ намекваха за далеч по-зловещи вероятности.

— Готова ли сте, мадам Ворсоасон? — попита Тумонен и посочи дивана.

— Да. — Екатерин наблюдаваше с прикрит страх и известна ненавист медтехничката, която подаваше на Тумонен заредения хипоспрей за допълнителна проверка.

После остави настрана втори хипоспрей за в случай на нужда и отлепи малък пластир от найлоновата му лента.

— Бихте ли ми дали ръката си, мадам?

Екатерин вдигна ръка към нея. Жената притисна силно тестера за алергичност към кожата й, после го отлепи. Продължи да държи китката на Екатерин, засичайки времето. Пръстите й бяха сухи и студени.

Тумонен разстави двамата охранители да пазят коридора и балкона и нагласи на един триножник видеорекордер. После се обърна към Воркосиган и каза натъртено:

— Мога ли да ви напомня, лорд Воркосиган, че присъствието на повече от един разпитващ може да създаде ненужно объркване при разпит с фаст-пента?

Воркосиган махна с ръка в знак, че е разбрал намека му.

— Упражнението ми е познато. Действай, капитане.

Тумонен погледна медтехничката, която вдигна китката на Екатерин по-близо до очите си, после я пусна и каза:

— Няма проблеми.

— Продължете.

По указание на медтехничката Екатерин нави ръкава си. Хипоспреят изсъска върху кожата й като повей на хапещ студ.

— Бройте бавно от десет назад — нареди Тумонен.

— Десет — послушно започна Екатерин. — Девет… осем… седем…

— Две… едно… — Гласът на Екатерин, почти недоловим в началото, ставаше все по-силен с намаляването на цифрите.

Майлс си помисли, че почти може да преброи ударите на сърцето й, докато наркотикът нахлува в кръвообращението й. Стиснатите й в юмруци ръце се отпуснаха в скута й. Напрежението, събрало се в лицето, врата и раменете й, се стопи като сняг на слънце. Очите й се разшириха и светнаха, бледите й страни порозовяха. Устните й се разтвориха и извиха и тя вдигна очи към Майлс, отправяйки му учудена слънчева усмивка.