Лоис Бюджолд: Комар

— Мм… стигаме до Роан. Това беше… това беше кратко.

— А тя беше?…

— Крепостна на Къща Фел. Сега е хирург по криосъживяване на Ескобар, щастлив съм да отбележа. Много е доволна от новия си статут на свободен гражданин.

Тиен я бе предпазвал гордо, помисли си тя, в малката крепост на собственото й домакинство. Цяло десетилетие я беше предпазвал толкова настървено, и най-вече от всичко, което наподобяваше растеж, че на трийсет не се чувстваше по-голяма, отколкото на двайсет. Каквото и да бе предложил Воркосиган на този изключителен списък от любими, то не беше било опека.

— Да забелязвате някакъв общ мотив във всичко това, лорд Воркосиган?

— Да — мрачно отговори той. — Никоя от тях не би се оженила за мен и не би дошла да живее на Бараяр.

— И така… какво стана с несподеленото смахнато увлечение?

— А, това беше Райън. Бях много млад, току-що ме бяха произвели в лейтенант и ме бяха пратили на дипломатическа мисия.

— А тя с какво се занимава сега?

Воркосиган се изкашля.

— Сега ли? Императрица е. — После добави под натиска на широко ококорените очи на Екатерин. — На Сетаганда. Те си имат няколко, нали разбирате.

Настана мълчание — и се проточи. Той мърдаше неспокойно на стола си, усмивката му се включваше и изключваше.

Екатерин подпря брадичка на ръката си и се загледа в него. Веждите й се вдигнаха в интригуващ израз на добро настроение.

— Лорд Воркосиган. Мога ли да си взема номерче и да се наредя на опашката?

Каквото и да беше очаквал, не беше това. Беше толкова изумен, че едва не падна от стола. Чакай, тя не бе искала да прозвучи точно като… Усмивката му се включи и си остана така, макар и доста накриво.

— Следващият номер в списъка — прошепна той — е номер едно.

Сега беше неин ред да се изуми. Очите й се сведоха, опарени от жегата в неговите. Беше я съблазнил до това лекомислие. Той бе виновен: беше толкова… съблазнителен. Огледа паникьосано стаята, търсейки някаква подходящо неутрална забележка, която да й върне самообладанието. Бяха на космическа станция, следователно не можеха да си говорят за времето. „Боже, вакуумът навън е кофти днес…“ Не ставаше. Погледна умолително към вуйна Вортис. Воркосиган забеляза непреднамерения й ужас и усмивката му придоби някакво препарирано извинително естество. Той също погледна предпазливо към професорката.

Тя потри замислено с пръст брадичката си и попита:

— С търговски лайнер ли ще пътуваш за Бараяр, лорд Воркосиган? — Взаимно ужасените страни примигнаха срещу нея в изблик на благодарност.

— Не — каза Воркосиган. — С бърз куриерски кораб. Всъщност той вече ме чака. — Изкашля се, скочи на крака и демонстративно направи справка с часовника си. — Да, вече чака. Мадам Вортис, мадам Ворсоасон, надявам се да ви видя на Бараяр, нали?

— Да, със сигурност — каза Екатерин, затаила дъх.

— Ще очаквам срещата ни с искрено нетърпение — благочестиво вметна професорката.

Усмивката му бе сбит и ясен знак, че е оценил по достойнство тона й. Оттегли се с дълбок, смутен поклон, чийто ефект бе донякъде развален от сблъсъка с дръжката на вратата. Бързите му стъпки заглъхнаха по коридора.

— Приятен млад човек — отбеляза вуйна Вортис. Стаята внезапно бе започнала да изглежда много по-празна. — Жалко, че е толкова нисък.

— Не е нисък — побърза да го защити Екатерин. — Просто е… просто е…

Усмивката на вуйна й стана влудяващо приветлива.

— Разбрах те, скъпа.

Екатерин вирна брадичка с достойнство, или поне с онова, което й бе останало от него.

— Виждам, че се чувстваш много по-добре. Да идем ли да попитаме за онази обиколка на хидропонните градини?

© 1998 Лоис Макмастър Бюджолд

© Милена Илиева, превод от английски

Lois McMaster Bujold

Komarr, 1998

Сканиране и разпознаване: Мандор, 2001

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://www.chitanka.info/lib/text/1312]

Последна редакция: 2007-06-30 18:29:34