Лоис Бюджолд - Комар

Капел и един мъж, в когото Майлс позна инженера, избягал от „Дизайн Болън“, го гледаха злобно. Фоскол се мъчеше да се приближи достатъчно, за да чува разменените реплики, едва удържана от жената офицер, която бе извършила ареста й.

— Не бяхме ние — отрони Суда. — Тя беше.

И посочи с пръст към обслужващия шлюз. През дръжката на херметичната вътрешна врата беше прекаран метален лост, чиито краища бяха заварени съответно към вратата и стената.

Майлс се ококори и устните му се разтвориха в бездиханно очакване.

— Тя?

— Фурията от ада. Или от Бараяр, което е почти същото. Мадам Ворсоасон.

— Забележително. — Източникът на някои странно закривени реакции от страна на комарците по време на скорошните преговори най-после започна да му се изяснява. — Хм… как?

И тримата комарци се опитаха да отговорят едновременно с един миш-маш от прехвърляне на вината, който съдържаше множество фрази от рода на: „ако мадам Радовас не я беше пуснала; ако не беше оставил Радовас да я пусне; откъде можех да зная?; старата дама изглеждаше много зле, наистина изглеждаше зле; ако не беше оставил дистанционното под носа й; ако не беше излязъл от проклетата контролна кабина; ако беше действал по-бързо; ако беше изтичал към рамата и беше прекъснал захранването; ами ти защо не се сети за това, а?“, от което Майлс постепенно състави най-прекрасната фантазна мозайка за целия този дяволски ден. За цялата година. За доста дълго време всъщност.

„Влюбен съм. Влюбен съм. Преди само си мислех, че съм влюбен. Сега наистина съм влюбен. Трябва, трябва, трябва да имам тази жена! Моя, моя, моя. Лейди Екатерин Найл Ворвейн Ворсоасон Воркосиган, да!“ Не беше оставила нищо за ИмпСи и за всички имперски ревизори, освен да сметат боклука. Искаше му се да се затъркаля по пода и да крещи от радост, което би било крайно недипломатично от негова страна, предвид обстоятелствата. Успя да запази физиономията си неутрална и дори строга. Някак не му се вярваше, че комарците ще оценят изяществото на цялата ситуация.

— Когато я набутахме в шлюза, го заварих — мрачно каза Суда. — Нямаше да допусна да ни прецака за трети път.

— За трети път? — повтори Майлс. — Щом това е бил вторият, кой е бил първият?

— Когато онзи идиот Арози я доведе тук, тя едва не провали всичко, като задейства алармената сигнализация.

Майлс погледна аларменото табло на близката стена.

— И какво стана?

— Стана това, че на главите ни се изсипа неочакван порой от контрольори по безопасността. Мислех, че никога няма да се отърва от тях.

— Аа. Разбирам. — „Колко интересно. Воржие въобще не спомена за това. По-късно.“ — Искате да кажете, че пет часа сме правили и невъзможното, за да евакуираме станцията за едното нищо?

Суда се усмихна горчиво.

— Съчувствие ли търсиш от мен, бараярецо?

— Ха. Няма значение.

Повечето затворници бяха подкарани в строй към изхода на дока. Майлс даде знак да задържат Суда.

— Дойде моментът на истината, Суда. Минирахте ли това нещо?

— Към външната врата е прикрепен взривател с детектор за движение. Ако я отворите от тази страна, не би трябвало да се задейства.

С железен самоконтрол Майлс наблюдаваше как един техник от ИмпСи стопява заварките на металния лост. Глед няколко секунди лостът падна с дрънчене на пода. Майлс се забави още миг. Стомахът му се гърчеше в лапите на страха.

— Какво чакате? — заинтригувано попита Суда.

— Просто размишлявам доколко дълбока е политическата ви изобретателност. Да предположим, че това е нагласено да се задейства и в последния миг да ни лиши от наградата ни.

— Сега? Защо? Всичко свърши — каза Суда.

— Отмъщение. Манипулация. Може би разчитате да ме докарате до кръвожаден бяс и да предизвикате повторение на Клането в Равноденствие, макар и в по-малък мащаб. Може да се превърне в истински пропаганден удар. Дали си заслужава да жертвате живота си за това е нещо, което само вие бихте могли да прецените, разбира се. При подходяща реклама инцидентът може да предизвика ново комарско въстание.

— Наистина имате извратен начин на мислене, лорд Воркосиган — каза Суда и поклати глава. — Това на възпитанието ви ли се дължи, или на гените?

— Да. — Майлс въздъхна, махна на войниците и Суда бе изведен след колегите си.

Получил от имперския ревизор знак да продължи, техникът набра необходимия код върху контролното табло. Вътрешната врата изскърца и заседна по средата. Майлс я натисна с ботуша си и тя с трясък се отвори докрай.