Лоис Бюджолд - Комар

— Точно каквото винаги съм искала. Още боклуци.

Той й се ухили и тя най-после отвърна на усмивката му, пое си дълбоко дъх и отново продължи напред, а Майлс тръгна до нея. Беше застанала лице в лице с врага, беше се държала достойно и бе стояла три часа на прага на смъртта — и след всичко това все още беше на крака и се зъбеше. Прекалено възпитана, ха! „О, да, татко, тази определено я искам.“

Майлс спря пред вратата на лечебницата. Професорката изчезна вътре, съпровождана от медтехниците като високопоставена дама в паланкин. Екатерин спря заедно с него.

— Трябва да ви оставя за малко и да нагледам затворниците. Хората от станцията ще се погрижат за вас.

Челото й се смръщи.

— Затворниците? О, да. Как всъщност се отървахте от комарците?

Майлс се усмихна сурово.

— Със силата на убеждението.

Тя погледна надолу към него и едното ъгълче на хубавата й уста се кривна нагоре. Долната й устна беше сцепена — прииска му се да я излекува с целувка. „Не още. Подбирай моментите, момче. И още нещо.“

— Сигурно сте много убедителен.

— Надявам се да е така. — Пое си дълбоко дъх. — Блъфирах и успях да ги убедя, че няма да ги оставя да се измъкнат, независимо какво ще сторят на вас и на професорката. Само дето не блъфирах. Не бихме могли да ги оставим да се измъкнат. — Готово. Предателството бе изповядано. Празните му ръце се стегнаха в юмруци.

Тя го гледаше невярващо. Сърцето му се сви.

— Естествено, че не!

— Какво?!

— Не знаете ли какво искаха да сторят на Бараяр? — настойчиво попита тя. — Нещо ужасно. Злокобно, а те дори не можеха да го видят. Дори се опитаха да ме убедят, че колапсът на прохода нямало да навреди на никого! Тъпанари смотани!

— И аз точно това си помислих.

— Е, вие не бихте ли рискували своя живот, за да ги спрете?

— Да, но не рискувах своя живот… рискувах вашия.

— Аз съм вор — простичко каза тя.

Усмивката и сърцето му се върнаха към живот, зашеметени от пристъп на радостно оживление.

— Истински вор, милейди — прошепна той.

Една медтехничка се приближи и разтревожено каза:

— Мадам Ворсоасон? — Майлс се предаде пред настоятелните й жестове, отдаде чест на Екатерин и се обърна. Когато зави по първия коридор, вече си тананикаше. Доста фалшиво.

Персоналът на лечебницата настоя да задържи двете ворски дами за през нощта — предпазна мярка, срещу която никоя от тях не възрази. Въпреки изтощението, Екатерин получи разрешение да прибере куфара си от хотелската стая, която така и не беше използвала. Придружаваше я млад охранител от ИмпСи, който решително настоя да носи багажа й.

На комтаблото в хотелската стая я чакаше съобщение — спешна заповед от лорд Воркосиган да вземе вуйна си и незабавно да напусне станцията — изречено с толкова настоятелен тон, че краката й понечиха да изпълнят указанието въпреки очевидната му неактуалност. Само инструкции, забеляза тя, нито дума за обяснение. Навремето сигурно наистина бе ръководил военно подразделение. Контрастът между този напрегнат, енергичен лорд и почти глуповатата сърдечност на младия мъж, посрещнал я с поклон на излизане от шлюза, я объркваше — кой беше истинският лорд Воркосиган? При цялото му откровено бърборене, той си оставаше неуловим като шепа вода. „Вода в пустинята.“ Мисълта се пръкна неканена и Екатерин тръсна глава, за да я прогони.

След като се върна в лечебницата, Екатерин поседя за малко с вуйна си. Вуйчо Вортис пристигна след около час. Беше необичайно задъхан и притихнал, когато седна на ръба на леглото и прегърна съпругата си. Тя на свой ред го притисна и в очите й се появиха сълзи — за пръв път, откакто беше започнало изпитанието им.

— Не трябва да ми изкарваш така акъла — каза й той с престорена строгост. — Тичаш насам-натам, пъхаш се в ръцете на разни похитители, усмиряваш комарски терористи и оставяш ИмпСи без работа… Преждевременната ти кончина би объркала нацяло егоистичния ми план да се гътна пръв и да те оставя да се влачиш на опашката. Бъди така добра да не го правиш!

Тя се засмя треперливо.

— Ще се постарая, мили.

Болничната й нощница не беше по последна мода, но лицето й бе повъзвърнало цвета си. Стимулантът, горещите течности, затоплянето, както и спокойствието и чувството за безопасност си казваха своето, надвивайки по-стряскащите й симптоми без по-нататъшно медикаментозно лечение, така че дори разтревоженият й съпруг се успокои сравнително бързо. Екатерин остави вуйна си да му разкаже за преживелиците им в ръцете на комарските терористи, като само от време на време промърморваше възмутено, когато професорката се изказваше твърде ласкаво за нейното участие в събитията.