Лоис Бюджолд - Комар

В пристъп на благородна завист Екатерин се замисли за естеството на един брак, който двамата партньори считат за преждевременно заплашен след четирийсет и повече години мирно съвместно съществуване. „Не е за мен. Вече пропилях тази възможност.“ Професорът и професорката със сигурност бяха сред късметлиите. Каквито и лични качества да се изискваха, за да постигнеш такова безоблачно семейно щастие, на Екатерин й беше повече от ясно, че самата тя не ги притежава.

Бумтящият глас и прецизният академичен изговор на професора се върнаха към нормалната си висота, докато даваше зор на медтехниците — съвсем ненужно — да се погрижат за съпругата му. Екатерин се намеси, изказвайки твърдото становище, че за момента вуйна й се нуждае най-вече от почивка. След още една енергична и шумна обиколка из частната болнична стая професорът замина да търси лорд Воркосиган и да навести бойното поле при шлюзовете на „Южен транспорт“. Екатерин не вярваше, че някога пак ще може да заспи, но след като разтреби стаята и се пъхна в собственото си болнично легло, една медтехничка й донесе някаква настойка и я накара да я изпие. Екатерин още се оплакваше унесено, че подобни неща не й действат, когато чаршафите сякаш я всмукаха в себе си.

Дали заради настойката, умората, силното нервно изтощение, или поради отсъствието на деветгодишни същества с постоянни изисквания, Екатерин се успа. Спокойният остатък от сутринта, прекаран в лениви приказки с вуйна й, се сля неусетно с обеда, когато лорд Воркосиган нахлу в болничната стая. Беше чист като коте, а хубавият му сив костюм светеше колосан и изгладен, макар че лицето му бе набраздено от умора. Под всяка от мишниците му срамежливо се подаваше по един огромен букет цветя. Екатерин побърза да го освободи от тях и да ги остави на една маса, преди да ги е изпуснал и двата.

— Добър ден, мадам Вортис, изглеждате много по-добре. Чудесно. Мадам Ворсоасон. — Той сведе глава в кратък поклон и белозъбата му усмивка й намигна.

— Откъде намерихте такива великолепни цветя на космическа станция? — попита удивена Екатерин.

— В един магазин. Това е комарска космическа станция. Всичко се продава. Е, не чак всичко — това важи само за Джаксън Хол. Но е логично — при всичките хора, които се срещат, поздравяват и разделят тук, да се отвори пазарна ниша за такова нещо. Отглеждат ги на самата станция, както и всички количкови градински зеленчуци, които продават по коридорите. Чудя се защо ги наричат количкови градини? Не вярвам някога да са отглеждали колички в тях, дори на Старата Земя. — Придърпа един стол и седна до нея край леглото на професорката. — Струва ми се, че това тъмночервено мъхнато нещо е бараярско растение, между другото. Пипнах го и целият се изринах.

— Да, кърваво валмо — съгласи се тя.

— Това име ли е, или лична оценка?

Екатерин се усмихна.

— Предполагам, че е заради цвета. Вирее на Южния континент, по западните склонове на Черната планина.

— Веднъж бях на зимно обучение там. За щастие, по онова време тези неща сигурно са били заровени под няколко метра сняг.

— Как въобще ще ги занесем у дома, Майлс? — попита през смях професорката.

— Няма какво да ги мислите — каза той. — Винаги може да ги оставите на медтехниците, когато ви пуснат да си ходите.

— Но сигурно са много скъпи — разтревожено отбеляза Екатерин. Абсурдно скъпи като за нещо, на което можеха да се радват само няколко часа.

— Скъпи ли? — възкликна Майлс. — Автоматичните контролни оръжейни системи са скъпи. Прецаканите бойни акции на вражеска територия са скъпи. Тези са евтини. Наистина. Пък и така подпомагаме нечий бизнес, което е добре за Империята. Ако ви се отвори възможност, помолете да ви разведат из хидропонните градини на станцията, преди да си тръгнете. Според мен ще ви се сторят изключително интересни.

— Не знам дали ще остане време — каза Екатерин. — Беше толкова необикновено преживяване. Само като си помисля, че дори ще се върна навреме, за да прибера Ники. Още няколко дни, докато приключат с лечението му, и ще мога да кажа сбогом на Комар.

— Разполагате ли с всичко необходимо за това? Всичко, от което може да имате нужда? Вуйна ви — той кимна към професорката — вече е с вас.

— Смятам, че този път ще успея да се справя с всичко, което изникне — увери го Екатерин.

— Да, наистина. — Усмивката пак премина по лицето му.

— Щяхме да тръгнем с кораба тази сутрин, за който имахме вече билети, но вуйчо Вортис настоя да го изчакаме и да пътуваме заедно с него с бързия му куриерски кораб. Знаете ли кога ще стане това? Трябва да изпратя съобщение на мадам Ворторен.