Лоис Бюджолд - Комар

— Това познавам ли го отнякъде?

— Вероятно.

Екатерин разви познатата опаковка и отвори кутийката. Вътре се мъдреше мъничкият макет на Бараяр от бижутерското магазинче в Серифоза, нанизан на тънка златна верижка. Тя го вдигна във въздуха и Бараяр се завъртя, искрейки на светлината.

— Виж, вуйно — срамежливо каза тя и й го подаде за инспекция и одобрение.

Професорката го разгледа с интерес, присвивайки съвсем леко очи.

— Много е хубав, мила. Много е хубав наистина.

— Наречете го „Наградата на лорд ревизор Воркосиган, задето направихте живота му по-лесен“ — каза Воркосиган. — Наистина го направихте, да знаете. Ако комарците вече не бяха загубили адската си машинка, никога нямаше да се предадат, дори да ги бях убеждавал до посиняване. Всъщност Суда спомена нещо в този смисъл по време на предварителния разпит снощи, така че можете да го смятате за потвърдено от сигурен източник. Ако не бяхте вие, досега тази станция щеше да се е разлетяла из близкия космос.

Екатерин се поколеба. Трябваше ли да приеме подаръка? Погледна вуйна си, която й се усмихваше доброжелателно и без никакви очевидни колебания относно благоприличието на подобен подарък. Не че вуйна Вортис беше страстна радетелка на благоприличието — това всъщност бе едно от качествата, които я правеха любимата родственица на Екатерин. „Помисли върху това.“

— Благодаря — искрено каза тя на лорд Воркосиган. — Няма да забравя. Не съм забравила — добави накрая.

— Хм, бих предпочел да забравите онази злощастна част с езерото.

— В никакъв случай. — Устните й се извиха нагоре. — Беше кулминацията на деня. Да не би да сте запазили това, воден от някакво предчувствие, или шесто чувство?

— Едва ли. Шансът е на страната на подготвените и така нататък. За мой късмет, отстрани повечето хора не могат да различат навременното използване на усетената със закъснение възможност от грижливо обмислените планове. — Определено се наду самодоволно, когато тя нахлузи верижката през главата си. — Знаете ли, вие сте първото ми га… първата ми приятелка, на която съм успял да подаря Бараяр. Не че не съм се опитвал.

Очите й се присвиха.

— Толкова много гаджета ли сте имали? — Ако не бе имал, значи трябваше да обяви целия си пол за страдащ от вроден идиотизъм. Този мъж притежаваше такъв чар, че можеше да измъкне с приказки змии от дупките им, деветгодишни от заключени бани и комарски терористи от бункерите им. Жените би трябвало да го следват на глутници, за Бога! Нима нито една бараярка не бе прозряла под повърхността му, или отвъд вирнатия си нос?

— Ммм… — Последва доста дълго колебание. — Обичайната поредица, предполагам. Безнадеждна първа любов, едно-друго през годините, несподелени смахнати увлечения.

— Коя беше безнадеждната първа любов? — попита очарована тя.

— Елена. Дъщерята на един от гвардейците на баща ми. Той ми беше телохранител, когато бях дете.

— Тя още ли е на Бараяр?

— Не, емигрира още преди години. Направи галактическа военна кариера и се оттегли с чин капитан. Сега има търговска флотилия.

— Скокови кораби?

— Да.

— Ники би й завидял. Хм… какво точно означава „едно-друго“? Ако мога да попитам. — Щеше ли да й отговори?

— Ами… Да, мисля, че е редно да знаете, като се има предвид… По-добре рано, отколкото късно, нали?

„Държи се все повече и повече като бараярец“ — помисли си тя. А избликът на откровения беше също толкова забавен, колкото ако го беше натъпкала с фаст-пента. Даже повече, като се имаше предвид странната му реакция на наркотика, за която беше споменал.

— Следващата беше Ели. Когато се срещнахме, беше редник във флотилия на свободни наемници.

— Сега каква е?

— Флотски адмирал.

— Значи тя е била „едно“-то. Коя беше „друго“-то?

— Таура.

— И каква беше тя, когато я срещнахте?

— Робиня на Джаксън Хол. Собственост на Къща Риовал. Къща Риовал вече не съществува.

— Някой път трябва да си поговорим повече за тези ваши секретни акции… Та каква е тя сега?

— Старши сержант в една наемническа флотилия.

— Същата флотилия като на „едно“?

— Да.

Веждите й се вдигнаха безпомощно. Вуйна й се бе настанила удобно, показалецът й пак се беше озовал на устните, а очите й светеха от едва сдържан смях. Не, професорката явно не възнамеряваше да се намеси в странния разговор.

— Друго? — подкани го тя. Започваше да я мъчи огромно любопитство докога щеше да продължава с изброяването. Защо, за Бога, беше решил, че тези му романтични истории са нещо, което тя би трябвало да знае? Не че би го спряла… нито пък вуйна Вортис, очевидно, дори да я подкупеха с пет килограма шоколадови бонбони. Но тайното й мнение за нежната половина от човечеството започна да се подобрява.