Лоис Бюджолд - Комар

— Държим двама заложници. Трябва ли да изритаме единия в космоса, за да докажем, че не се шегуваме?

— Изобщо не смятам, че се шегувате. Коя ще трябва да гледа — вуйната или племенницата? — тихо попита Майлс. — Твърдите, че не сте луди терористи, и аз ви вярвам. Не сте. Все още. Освен това не сте убийци. Всъщност приемам, че всичките трупове, които оставихте след себе си, са били жертви на злополука. Досега. Но освен това знам, че с практиката става все по-лесно да прекрачиш тази граница. Моля забележете, че до момента сте стигнали толкова далеч, колкото ви е възможно, без да се превръщате в образ и подобие на врага, срещу когото се борите.

Остави последните думи да увиснат във въздуха за няколко секунди, като един вид ударение.

— Воркосиган е прав, струва ми се — неочаквано каза Суда. — Стигнахме до края на възможностите си за избор. Или до началото на качествено различни възможности. Възможности, под които аз не съм се подписал.

— Трябва да бъдем единни, иначе няма смисъл — настойчиво каза Фоскол. — Ако трябва да изритаме някоя в космоса, аз гласувам за онази фурия Ворсоасон.

— Би ли го направила със собствените си ръце? — бавно попита Суда. — Защото аз не бих.

— Дори след онова, което ни направи тя?

„Какво, за Бога, ви е направила нежната Екатерин?“ Майлс се помъчи да удържи изражението си безизразно, доколкото му беше по силите. Суда се поколеба.

— Изглежда, че в крайна сметка не е имало никакво значение.

Капел и мадам Радовас заговориха едновременно, но Суда вдигна ръка да замълчат. Издиша бавно като човек, измъчван от силни болки.

— Не. Нека продължим така, както започнахме. Изборът ни е прост. Да спрем сега — безусловна капитулация — или да рискуваме, разчитайки, че Воркосиган блъфира. За никого от вас не е тайна, че според мен моментът да минем в нелегалност, изчаквайки втора възможност, беше преди да напуснем Комар.

— Съжалявам, че гласувах против теб последния път — каза Капел.

Суда сви рамене.

— Вече няма значение. Ами… ако ще приключваме, сега му е времето.

„Не, не е“ — обезумял си помисли Майлс. Твърде внезапно беше. Искаше да си приказват дружески поне десетина часа. Искаше да ги подмами към капитулация, а не да ги пришпори към самоубийство. Или убийство. Ако му вярваха за дефекта на устройството си, а изглежда, наистина му бяха повярвали, скоро трябваше да се сетят, че могат да държат като заложник цялата станция, стига да нямат нищо против саможертвения аспект на подобна ситуация. Е, ако сами не се сетеха, той беше далеч от мисълта да ги подсеща сам. Облегна се назад във въртящия се стол и задъвка кожичката на палеца си: наблюдаваше и слушаше.

— Няма смисъл да се изчаква, каквото и да решим — продължи Суда. — Рискът нараства с всяка минута. Лена?

— Никаква капитулация — твърдо каза Фоскол. — Продължаваме. — И не толкова твърдо: — Някак си.

— Капел?

Математикът се колеба дълго.

— Не мога да понеса мисълта, че Мари загина напразно. Гласувам да продължим.

— Аз… — Голямата квадратна ръка на Суда удари леко по комтаблото. — Гласувам да спрем. След като изгубихме преимуществото на изненадата, цялата работа стана безсмислена. Единственият въпрос е какво ще ни струва да се примирим с това. — Обърна се към мадам Радовас.

— О, мой ред ли е? Не исках да гласувам последна.

— При всички случаи твоят глас ще е решаващ — каза Суда.

Мадам Радовас замълча и се взря през стъклената стена на контролната кабина — към шлюза от другата страна на дока? Майлс не можа да се сдържи и също погледна натам. Тя внезапно се обърна, улови погледа му и Майлс потрепна.

„Сега вече я оплеска, момче. Животът на Екатерин и клетвата на душата ти зависят от гласуването на банда комарски акционери. Как позволи да се случи? Това не влизаше в плановете…“ Очите му се спряха, после отново се отместиха от кодовия сигнал върху комтаблото му, който щеше да даде картбланш на Воржие и войниците му.

Погледът на мадам Радовас се върна към прозореца и тя каза, без да се обръща конкретно към никого:

— Преди безопасността ни неизменно зависеше от секретността. Сега дори да се доберем до Пол, до Ескобар или дори по-далеч, ИмпСи винаги ще бъде по петите ни. Никога няма да се почувстваме достатъчно сигурни, за да освободим заложниците. В изгнание или не, ще бъдем затворници до края на живота си. Уморих се да бъда затворник, било на надеждата, било на страха.

— Ти не беше затворник! — извика Фоскол. — Беше една от нас. Или поне така си мислех.