Лоис Бюджолд - Комар

— Бараярски заплахи. — Фоскол вирна брадичка. — Мислите ли, че няма да удържим позицията си?

— Сигурен съм, че можете, но защо? Не останаха много награди в тази провалена игра. Най-голямата вече я няма — не можете да откъснете Бараяр. Не можете да запазите тайната си, нито да защитите хората, които оставихте на Комар. Кажи-речи единственото, което все още можете да направите, е да убиете още невинни хора. Великите цели може и да оправдават големите жертви, да, но във вашия случай възможните печалби намаляват с всяка изминала минута. — „Да, точно така. Не усилвай натиска, а смалявай стената.“

— Не минахме през всичко това — изхриптя Капел и изтри очи с опакото на ръцете си, — за да предадем накрая оръжието на века право в ръцете на Бараяр.

— То вече е в наши ръце. Като оръжие, изглежда, има някои фундаментални дефекти, засега. Но според Рива има данни, че от прохода е изтекла повече енергия, отколкото сте вкарали в него. Това навежда на мисълта, че е възможно в бъдеще да го използваме за мирни, икономически цели, след като феноменът бъде проучен основно.

— Наистина ли? — каза Суда. — Тя защо мисли така? С какви цифри разполага?

— Суда! — възкликна Фоскол. Мадам Радовас примигна, а Суда се сви.

— От друга страна — продължи Майлс, — докато по-нататъшните изследвания не докажат, че колапсът на възлени проходи наистина е невъзможен, никой от вас няма да ходи никъде, най-малко пък при други планетарни правителства. Едно от онези гадни военни решения, нали се сещате? И се боя, че го взех лично. — „Ворските дами не могат да бъдат жертвани“, беше казал на Воржие. Тогава ли лъжеше, или сега? Е, ако самият той не можеше да си отговори на въпроса, може пък и комарците да не успееха.

— Всички вас ви чака бараярски затвор и това е въпрос, който не подлежи на обсъждане — продължи той. — Неприятната част на това да си вор, която много хора, включително и някои вори, не отчитат, е, че животът ни подлежи на пожертване. Каквито и заплахи, мъчения или бавна смърт да приложите спрямо двете бараярски жени, това няма да промени съдбата ви.

Беше ли това правилната тактика? Образите им над видеоплочата бяха смалени, малко призрачни и трудни за разчитане. Какво ли не би дал, за да води този разговор лице в лице. Половината от несъзнателните улики — езикът на тялото, недоловимите нюанси в изражението и гласа — се губеха при излъчването и не стигаха до инстинктите му. Но да им се предостави лично, увеличавайки колекцията им от заложници, щеше само да затвърди разколебаната им решимост. Споменът за една женска ръка, изплъзваща се от пръстите му и потъваща с писък в мъглата, просветна в съзнанието му. Ръцете му се свиха безпомощно в скута. „Никога пак, така каза. Не могат да бъда жертвани, така каза.“ Изпиваше с поглед лицата на комарците, търсейки недоловими промени в изражението — отражения на искреност, лъжи, вяра, подозрение, доверие.

— Затворът си има и своите преимущества — убедително продължи той. — Някои затвори са удобно обзаведени и, за разлика от гроба, от затвора все пак може да се излезе. Самият аз съм склонен — в замяна на мирната ви капитулация и съдействие — лично да гарантирам живота ви. Не свободата ви, забележете — това ще трябва да почака. Но времето си тече, нови кризисни ситуации изтикват старите в забвение, хората променят решенията си. Живите, във всеки случай. Пък и винаги има амнистии — по повод това или онова обществено събитие. По случай раждането на императорски наследник например. Съмнявам се, че на някой от вас ще му се наложи да прекара и десет години в затвора.

— Страхотна оферта — горчиво изрече Фоскол.

Майлс вдигна вежди.

— Затова пък е честна. Шансът ви за амнистия е много по-голям от този на Тиен Ворсоасон. Жената, пилотирала онзи товарен кораб, няма да се радва на посещения от децата си. Прегледах доклада от аутопсията й, споменах ли го вече? От всички аутопсии. Ако имам някакви морални скрупули, те идват именно оттам — че лишавам семействата на мъртвите служители от станцията за поддръжка на огледалото от законното им право да търсят справедливост за убитите си. Редно е да се заведе гражданско дело за непредумишлено убийство.

Дори Фоскол отклони поглед при тези думи. „Добре. Продължавай.“ Колкото повече време печелеше, толкова по-добре, а и те, изглежда, следяха аргументите му. Докато успяваше да държи Суда достатъчно заинтригуван, за да не прекъсне връзката, можеше да смята, че е постигнал някаква извратена форма на напредък.