Лоис Бюджолд - Комар

Всичко това твърде много приличаше на своеволие, но… беше й трудно да устои на ентусиазирания блясък в очите на Воркосиган, когато той с един замах изпрати противника й в небитието.

— Благодаря ви, лорд Воркосиган. Но наистина трябва да се науча сама да се справям с тези неща.

— О, да — съгласи се той без никакво колебание. — Ще ми се Ципис да беше тук. Той се оправя с бизнесделата на семейството ни от трийсет години. Обожава да учи непосветените. Ако можех да ви го пусна, щяхте за нула време да наберете скорост, а той щеше да изпадне в екстаз. Боя се, че навремето му се сторих доста необещаващ ученик. Исках да уча само за военното дело. Най-накрая успя да вкара контрабандно в главата ми известни финансови знания, дегизирайки ги като материално-техническо снабдяване на военни части. — Седна на бюрото и продължи: — Смятате ли да се върнете на Бараяр в близкото бъдеще?

— Веднага щом стане възможно. Вече не мога да понасям Комар.

— Мисля, че ви разбирам. Къде… къде бихте отишли на Бараяр?

Тя впери празен поглед в празната видеоплоча.

— Не знам. Не и при баща ми, във всеки случай. — Да се върне към ограничаващия статут на дете… Представи си как пристига без стотинка в джоба и увисва като камък на шията на баща си или на някой от братята си. Те щяха да й позволят да живее на техен гръб, разбира се, но щяха и да се държат така, сякаш финансовата й зависимост я лишава от права, от достойнство и дори от интелигентност. После щяха да подредят живота й за нейно добро… — Сигурна съм, че ще бъда добре дошла, но се боя, че според него единственото решение на проблемите ми ще е да ме омъжи повторно. А в момента ми се повръща от самата мисъл за това.

— О — промърмори лорд Воркосиган.

Последва кратко мълчание.

— Какво бихте направили, ако имахте неограничен избор? — внезапно попита той. — Без да се съобразявате с наличните средства, без никакви съображения от практическо естество. Абсолютно неограничен избор.

— Аз не… Обикновено започвам от възможното и кастря оттам нататък.

— Опитайте се да увеличите мащаба. — Небрежно махване с ръка, обхващащо планетата от зенита до хоризонта, обясни каква е представата му за мащаб.

Тя се върна мислено назад, много назад, чак до онзи момент в живота си, когато бе завила в грешната посока. Толкова много изгубени години…

— Ами… Бих се върнала в университета. Но този път ще знам какво искам. Курсове по градинарство и теория на изкуството — заради оформлението на градините. Химия, биохимия, ботаника и генно инженерство. Истински знания, от онези, които ти гарантират, че никой не може да те сплаши или, или… да те убеди да се примириш с нещо глупаво, само защото си мислиш, че всичко живо във вселената знае повече от теб. — Тя се намръщи печално.

— Значи бихте могли да проектирате градини срещу заплащане?

— Повече от това. — Очите й се присвиха.

— Планети? Тераформиране?

— О, не! За това се учи десет години в университет и още десет се стажува, преди да придобиеш някаква що-годе нормална представа за невероятната сложност на процесите.

— Е и? Все трябва да назначат някого. Нали са назначили Тиен.

— Той беше обикновен администратор. — Екатерин поклати уплашено глава.

— Добре — бодро каза той. — По-голямо от градина и по-малко от планета. Това все още оставя широк диапазон от възможности. Един бараярски окръг би бил добро начало. Окръг с недовършено тераформиране, да кажем, и с лесовъдни проекти, и, ох, с увредени площи, за които е дошло време да се погрижат, и с крещяща нужда от малко красота. А — продължи той — оттам до планетите има само една крачка.

Екатерин нямаше как да не се засмее.

— Каква е тази мания на тема планети? Нещо по-малко няма ли да ви е достатъчно?

— Ели Куин… една моя приятелка, обичаше да казва: „Цели се високо. Може и да не улучиш целта, но поне няма да си простреляш краката.“ — Той й намигна закачливо, поколеба се, сетне продължи по-бавно: — Знаете ли… баща ви и братята ви не са единствените ви роднини. Професорът и професорката не знаят мяра в ентусиазма си, стане ли въпрос за образование. Не можете да ме убедите, че те няма да ви приемат с отворени обятия, докато не си стъпите отново на краката. А и ще бъдете в самия Ворбар Султана, на крачка от Университета и от… от всичко. Добри училища за Ники и така нататък.

Тя въздъхна.

— За него би било толкова добре да се задържим някъде за по-дълго. Най-накрая ще може да си намери приятели, без да трябва да ги изостави година по-късно. Но… научих се да презирам зависимостта.