Лоис Бюджолд - Комар

Той я погледна проницателно.

— Защото ви е предала?

— Или защото ме подлъга сама да предам себе си.

— Хм. И все пак има качествена разлика между… между оранжерията и криокамерата. И двете предлагат убежище, но първата подпомага растежа, а втората просто… — Той, изглежда, се оплете в собствената си метафора.

— Забавя гниенето? — любезно се опита да му помогне Екатерин.

— Именно. — Отново същата широка и кратка усмивка. — Както и да е, аз съм сигурен, че професорите са един вид оранжерия за човеци. Просто покрай студентите си са свикнали да гледат как хората порастват и продължават по пътя си. Смятат го за нормално. Мисля, че на вас би ви харесало там. — Отиде до прозореца и се загледа навън.

— Наистина ми харесваше там — тъжно призна тя.

— В такъв случай на мен ми звучи напълно осъществимо. Добре, значи въпросът е решен. Обядвахте ли?

— Какво? — Тя се засмя и уви една къдрица около пръста си.

— Обяд — повтори той съвсем сериозно. — Обикновено по това време на деня се яде.

— Вие сте луд — убедено заяви тя, без да обръща внимание на опита му да смени темата. — Винаги ли решавате бъдещето на другите по такъв безцеремонен начин?

— Само когато съм гладен.

Тя се предаде.

— Сигурно все ще успея да забъркам нещо…

— В никакъв случай! — възмутено заяви той. — Изпратих едно чираче. Преди малко го мернах да се връща през парка с една обещаващо голяма торба. Охранителите също трябва да ядат, нали разбирате.

Тя набързо си представи картинката как някой небрежно изпраща служител на ИмпСи да купи храна за вкъщи. Нямаше ли ограничения върху храненето по време на пост? Остави се Воркосиган да я заведе в собствената й кухня, където ги чакаха десетина кутии с храна. Екатерин тайничко отдели една плодова пита за Ники, а останалото изпратиха в дневната за пикника на охраната. Единственото, което Воркосиган й позволи да направи, бе по чаша прясно запарен чай.

— Открихте ли нещо ново тази сутрин? — попита тя, когато седнаха на масата. Опитваше се да не мисли за последния си разговор с Тиен в същата тази стая. „О, да, искам да си ида у дома.“ — Някакви новини за Суда и Фоскол?

— Засега не. Част от мен очаква ИмпСи да ги открие всеки момент. Друга част от мен… не е толкова оптимистично настроена. Непрекъснато ме гложди въпросът колко време са имали, за да подготвят заминаването си.

— Е… едва ли са очаквали пристигането на имперски ревизори в Серифоза. Поне това трябва да им е дошло като гръм от ясно небе.

— Права сте! Разбрах защо всичко това ми се струва толкова странно. Имам чувството, че мозъкът ми страда от времево изместване, и това не е само заради проклетите пристъпи. От погрешната страна съм. От страната на проклетата защита, а не от тази на нападението. Непрекъснато съм с една крачка назад. Реагирам, вместо да действам — и изтръпвам при мисълта, че това може да се окаже характерно качество на новата ми работа. — Той отхапа от сандвича си. — Освен ако не пробутам на Грегор идеята за ревизор-провокатор… Както и да е, хрумна ми една идея, която смятам да подхвърля на вуйчо ви, когато пристигне. — Той млъкна, после добави: — Ако издадете някой окуражаващ звук, ще продължа.

Беше я хванал с пълна уста.

— Хммм?

— Чудесно! Разбирате ли, да предположим… да предположим, че планът на Суда не е бил обикновена схема за присвояване. Може би са отклонявали всичките тези имперски фондове, за да финансират истински проект за проучване и развитие, макар той да не е имал нищо общо с управлението на отпадъчната топлина. Сигурно се дължи на професионално изкривяване от моя страна, но все си мисля, че може да са създавали оръжие. Някаква нова разновидност на гравитационна имплодираща пика, не знам. — Той отпи от чая си.

— Не останах с впечатление Суда или някой от другите комарци в проекта за тераформиране да са милитаристично настроени. Тъкмо обратното.

— Не е необходимо да са милитаристи, за да организират саботаж. Но някакъв глупав злобарски жест… непрекъснато се притеснявам за предстоящата сватба на Грегор.

— Суда не е по жестовете — бавно каза Екатерин. — Нито пък е злобен. — Не се съмняваше, че смъртта на Тиен е била злополука.

— Нито е глупав. — Воркосиган въздъхна със съжаление. — Просто си приказвам, колкото да не заспя. Но да предположим, че е било оръжие. Възможно ли е да са атакували онзи товарен кораб като един вид проба? Доста злобничко. И въпросната проверка да не е протекла според предвижданията? Произтеклата повреда на слънчевото огледало случайна ли е била, или нарочна? Или е станало обратното? Състоянието на трупа на Радовас навежда на мисълта, че нещо се е провалило. Свада между крадци? Както и да е, за да вържем този порой от предположения към някакъв материален факт, смятам да получа подробен списък на цялото оборудване, което Суда е закупил за отдела си, да отметна по него всичко, което са оставили тук, и да получа списък с частите на тайното им оръжие. Оттам нататък гениалността ми дава на късо и смятам да прехвърля въпроса на вуйчо ви.