Лоис Бюджолд - Комар

— Те не можеха ли да го спрат?

— Обикновено успяваше така да извърти нещата, че се измъкваше безнаказано. Дори на мен ми действаше — помня как се смеех и се опитвах да го ударя едновременно. А мисля, че по онова време майка ми вече е била болна, макар никой от нас да не го знаеше. Тя ми каза — още я виждам как седи, притиснала слепоочията си — че единственият начин да го накарам да престане е просто да не му обръщам внимание. Същото казваше, когато ме тормозеха в училище или когато бях разстроена, независимо от какво. Бъди каменна статуя, така ми казваше. Тогава вече няма да му е забавно и ще спре. И той наистина спря. Или поне престана да бъде четиринайсетгодишен хулиган и замина, да учи в университета. Сега сме приятели. Но аз така и не се отучих от навика да отговарям на всяка атака, като се превръщам в камък. Сега даже понякога се чудя колко ли от проблемите в брака ми са се дължали на… ами… — Тя се усмихна и примигна. — Мисля, че мама грешеше. Самата тя със сигурност игнорира болката си прекалено дълго. Но сега аз цялата съм от камък и вече е прекалено късно.

Майлс впи зъби в кокалчетата си, силно. Така. Значи в самото начало на пубертета тя бе разбрала, че никой няма да я защити, че самата тя не може да се защити и че единственият начин да оцелее е като се престори на мъртва. Страхотно. И ако в този момент имаше по-фатално погрешен ход за някой непохватен глупак от този да я вземе в прегръдките си и да се опита да я утеши, то въпросният ход убягваше и на най-развинтените му фантазии. Ако точно сега й бе необходимо да бъде камък, защото това бе единственият й известен начин да оцелее, то нека бъде мрамор, нека бъде гранит. „От каквото и да имате нужда, ще го имате, милейди Екатерин; каквото и да искате, ще го получите.“

Така че само каза:

— Аз обичам конете. — Зачуди се дали прозвуча толкова идиотски, колкото… прозвуча.

Тъмните й вежди се смръщиха в развеселено объркване, така че явно беше прав относно звученето.

— О, отдавна надраснах тази си страст.

„Надраснала си я, или си се отказала от нея?“

— Аз съм единствено дете, но имам братовчед — Иван, — който си беше типичен хулиган. И, разбира се, много по-едър от мен, макар да сме горе-долу на една възраст. Но когато бях дете, си имах телохранител — един от гвардейците на баща ми. Сержант Ботари. Беше опериран от чувство за хумор. Ако Иван се бе опитал да направи нещо подобно на това, което е правил брат ви, не биха го спасили никакви остроумни оправдания.

Тя се усмихна.

— Личен телохранител. Виж, това е наистина идилично детство.

— Беше, в много отношения. Не и в медицинско обаче. Там сержантът не можеше да ми помогне. Нито в училище. Имайте предвид, че по онова време не оценявах с какво разполагам. Половината си време прекарвах в чудене как да се измъкна от опеката му. Но успявах да го направя достатъчно често, за да зная, че мога да го направя.

— Сержант Ботари още ли е с вас? Един от онези свадливи храненици на старите ворски семейства?

— Сигурно още щеше да е с нас, ако беше жив. Но той… той попадна в район на военни действия по време на едно галактическо пътешествие, когато бях на седемнайсет, и го убиха.

— О. Съжалявам.

— Не беше точно по моя вина, но решенията, които взех, бяха ключови за веригата събития, довела до смъртта му. — Следеше каква ще е реакцията й на това му признание. Както обикновено, изражението й почти не се промени. — Но той ме научи как да оцелея и да продължа напред. Последният от многобройните му уроци. — „В момента преживяваш първата си среща с унищожението. Аз знам как се оцелява. Позволи ми да ти помогна.“

— Обичахте ли го?

— Той беше… труден човек, но да, обичах го.

— Разбирам.

Той й остави малко време, после въздъхна.

— Не знам как сте се сдобили с това качество, но действате доста хладнокръвно при екстремни ситуации.

— Така ли? — Изглеждаше изненадана.

— Снощи определено беше така.

Тя се усмихна, очевидно трогната от комплимента. По дяволите, не би трябвало да приема такова обикновено наблюдение, сякаш е върховна похвала. „Сигурно е гладувала до смърт, щом подобна огризка й се струва пир.“

Това беше кажи-речи най-свободният разговор, който си бе позволявала да води с него, но овесените ядки, които бяха побутвали по дъното на чиниите си през последния четвърт час, вече бяха свършили, кафето беше изстинало, а в този момент пристигна и техникът от ИмпСи с обезопасения видеокомуникатор, който Майлс беше поискал. Мадам Ворсоасон насочи техника към кабинета на покойния си съпруг, където можеше да инсталира машината. Съдебните следователи бяха дошли и си бяха отишли още докато Майлс спеше. След като остана няколко минути при техника, докато той инсталира устройството, Екатерин се върна към домакинската си работа, явно с намерението да изтрие всички следи от нахлуването им в нейната територия.