Лоис Бюджолд - Комар

Докато се изкъпе и облече последния си свестен сив костюм, болкоуспокояващите бяха разгърнали напълно силите си и Майлс се почувства почти човек. Когато се появи в новата си премяна, мадам Ворсоасон го покани в кухнята. Войникът, назначен от Тумонен да охранява вратата, остана в дневната.

— Какво ще кажете за една закуска, лорд Воркосиган?

— Вие закусихте ли вече?

— Не. Не съм гладна.

Сигурно беше така, но изглеждаше точно толкова бледа и изтощена, колкото се чувстваше той.

— Ще хапна нещо, само ако и вие ми правите компания. Нещо леко — чистосърдечно призна той.

— Овесени ядки? — срамежливо предложи тя.

— О, да. С удоволствие. — Всъщност искаше да каже „Аз ще ги направя“ — забъркването на пакет готови за употреба овесени ядки не беше извън способностите му за оцеляване в трудни условия, които бяха част от обучението в ИмпСи — но не искаше да я изпуска от погледа си, затова продължи да си седи послушно на стола и да наблюдава какво прави в кухнята. Изглежда, се чувстваше неловко в едно помещение, което би трябвало да е сърцевината на малкото й царство. Къде би се чувствала на мястото си? „В някой много по-голям дом.“

Сервира и на двама им. Размениха си обичайните любезности. След като преглътна няколко хапки, тя изписа на лицето си неубедителна усмивка и попита:

— Вярно ли е, че фаст-пентата те прави… глупава?

— Е, както при всеки друг наркотик, хората реагират различно. Провеждал съм много разпити с фаст-пента — това беше част от предишните ми задължения. Самият аз два пъти съм подлаган на същото.

Интересът й определено нарасна.

— О?

— Аз, хм… — Искаше му се да я успокои, но трябваше да е честен. „Никога не ме лъжете“, беше казала тя, с глас, вибриращ от напиращи чувства. — Реакцията ми не беше типична.

— Нямате ли онази алергия, която казват, че ИмпСи създавала у своите… е, не, разбира се, че не, в противен случай нямаше да сте тук.

Защитата на ИмпСи срещу наркотика на истината бе предизвикването по изкуствен начин на смъртоносна алергична реакция. Изискваше се личното съгласие на всеки, който се подлага на тази обработка, но тъй като тя водеше след себе си по-големи отговорности и следователно по-големи повишения, на Службата за сигурност никога не й бяха липсвали доброволци.

— Всъщност не. Илян никога не е искал от мен да се подложа на това. Всъщност може би баща ми е имал пръст в това. Във всеки случай, мен фаст-пентата не ме прави толкова откровен, колкото бъбрив. Не мога да спра да бърборя. Просто почвам да ръся глупости. Успях да проваля единствения, хм, враждебен разпит, на който съм подлаган, като непрекъснато рецитирах поезия. Беше необикновено изживяване. При нормалните хора степента на… ами, на грозота, зависи от това дали се съпротивляват, или се покоряват на наркотика. Ако чувстваш, че разпитващият е на твоя страна, разпитът не е нищо повече от начин да дадеш същите показания, които би дал и при нормални обстоятелства.

— Така ли? — Не изглеждаше много успокоена.

— Не казвам, че наркотикът не пробива защитните стени на съзнанието — а при нея тези стени бяха дяволски дебели, — но едно правилно проведено събеседване не би трябвало да… да е толкова неприятно. — Макар че ако снощните събития не я бяха отърсили от впечатляващия й самоконтрол… Той се поколеба, после добави: — Как се научихте да криете толкова добре емоциите си?

Лицето й се стегна.

— Смятате, че крия емоциите си?

— Да. Много е трудно да ви прецени човек.

— О, така ли? — Тя разбърка кафето си. — Не знам. Такава съм, откакто се помня. — Един насочен навътре поглед скова чертите й за няколко секунди. — Не… не, имаше време… предполагам, че беше още когато… имах, още ги имам, разбира се, трима по-големи братя.

Типичната структура на ворското семейство от тяхното поколение — твърде много момчета и едно момиче за цвят, добавено в последния момент. Нима никой от онези родители не бе притежавал: а) проницателност и б) способност да прави прости сметки? Нима никой от тях не бе искал да има внуци?

— С двамата по-големи нямах взимане-даване, но разликата ми с третия беше достатъчно малка, за да го намразя и в червата. Той откри, че може да се забавлява царски, като ме дразни, докато не изпаднех в истерия. За тази цел винаги можеше да разчита на конете — по онова време бях луда по тях. Не можех да се съпротивлявам: тогава още не знаех, че мога да му отвърна със същото, а не можех и да го ударя — той беше много по-едър от мен — говоря за времето, когато бях на десет, а той на четиринайсет — така че просто ме хващаше за краката и ме държеше с главата надолу. След известно време така добре ме обучи, че само да изцвилеше, почвах да пищя. — Тя се усмихна криво. — Беше голямо изпитание за родителите ми.