Лоис Бюджолд - Комар

— Лорд Воркосиган?

Беше мекият глас на Екатерин Ворсоасон. Очите му се отвориха рязко — слава Богу, осветлението беше намалено. Намираше се в стаята на сина й и не помнеше как се е озовал тук. Обърна се и примигна срещу нея. Ако съдеше по последния път, когато си спомняше да я е видял — коленичила до него на пода в дневната, — значи се бе преоблякла. Сега носеше мека бежова блуза и по-тъмни панталони по комарската мода. Дългата й тъмна коса се спускаше на влажни, току-що измити кичури по раменете. Самият той още беше облечен в окървавената риза и смачканите панталони от вчерашния кошмар.

— Съжалявам, че трябва да ви събудя — продължи тя, — но капитан Тумонен е тук.

— Ааа — успя да каже Майлс. Езикът му бе надебелял. Мадам Ворсоасон държеше поднос с голяма чаша черно кафе и шишенце с болкоуспокояващи таблетки. Две вече бяха извадени и сложени до чашата. Ангелски хор осигуряваше музикалния фон, макар и единствено във въображението му.

Тя не каза нищо повече преди той да пъхне несръчно таблетките в устата си и да ги преглътне. Подутите му ръце не бяха в най-добрата си форма, но все пак успя да сграбчи чашата като удавник, който се лови за сламка. Втората глътка отми гадния вкус в устата му, който спокойно можеше да се конкурира с още по-гадното усещане в стомаха му.

— Благодаря. — След третата глътка постави истински рекорд. — Колко е часът?

— Съмна се преди около час.

Значи бе спал кажи-речи четири часа. За четири часа може да се случи какво ли не. Без да пуска чашата, той свали крака от леглото и стъпи на пода. Ходенето бе рисковано начинание през първите няколко минути.

— Как ви се стори Тумонен?

— Не мога да преценя. Изглежда уморен. Каза, че са открили печата ви.

Това реши въпроса — първо Тумонен, после душът. Той глътна още малко от кафето, подаде чашата на Екатерин — на мадам Ворсоасон — и стана. Усмихна й се стеснително и направи няколко приклякания, колкото да е сигурен, че ще стигне до коридора, без да се строполи пред очите на хората от ИмпСи.

Нямаше ни най-малка представа какво да й каже. „Съжалявам, че убиха съпруга ви заради мен“ би било неточно в няколко отношения. До момента, в който го зашеметиха, Майлс можеше да направи половин дузина различни неща, които да променят крайния резултат от снощи. Ако Ворсоасон бе проверил собствената си проклета маска, както би трябвало да направи, най-вероятно тази сутрин щеше още да е сред живите. А колкото повече научаваше за този човек, толкова повече се убеждаваше, че смъртта му не е голяма загуба за неговата съпруга. Вдовица, по-точно. Най-накрая пробва със следното:

— Добре ли сте?

Тя вдигна рамене.

— Като се имат предвид обстоятелствата…

Малки бръчици се вдълбаха успоредно между очите й.

— Вие, такова… — Той махна към шишенцето с таблетките. — Взехте ли от тях?

— Няколко.

— Добре. — „Пострада безпричинно, а аз не знам как да поправя станалото.“ Но както и да го погледнеш, щеше да е необходимо много повече от няколко проклети таблетки. Той поклати глава, моментално съжали, че го е направил, и се повлече към Тумонен.

Капитанът чакаше на дивана в дневната и също отпиваше с благодарност от кафето на мадам Ворсоасон. Изглежда, се зачуди дали да не стане при появата на лорд ревизора, но в крайна сметка се отказа. Махна му подканящо и Майлс се настани срещу него от другата страна на масичката, после и двамата промърмориха по едно „Добро утро“. Мадам Ворсоасон донесе преполовената чаша на Майлс и я остави пред него, после, след предпазлив поглед към Тумонен, се присъедини към тях. Ако Тумонен искаше да ги остави сами, щеше да му се наложи да я помоли лично, реши Майлс. И след това да обоснове молбата си.

В случая обаче Тумонен само й кимна с благодарност и извади от джоба на туниката си едно найлоново пликче. То съдържаше ревизорския електронен печат със златен обков на Майлс. Тумонен му го подаде през масичката.

— Много добре, капитане — каза Майлс. — Предполагам, че не сте имали късмета да го откриете у човека, който го е откраднал?

— Не, и толкова по-жалко. Никога няма да се сетите къде го открихме.

Майлс примижа и вдигна найлоновото пликче към светлината. Тънък мътен пласт бе полепнал по вътрешността на пликчето.

— В канализационна тръба на половината път оттук до серифозката инсталация за преработка на отпадъци. Това като за начало.

Челюстта на Тумонен увисна.

— Откъде знаете?

— Имаше период, когато съдебното разследване на канализационни системи ми беше нещо като хоби. Не искам да прозвучи неблагодарно, но сети ли се някой да го измие?