Лоис Бюджолд - Комар

— Не, имам предвид извън очевидното. — Воркосиган се поколеба. — Изоставят всичките си лични притежания и в същото време вземат най-малко два въздушни подемника с оборудване.

— За да… го продадат? — предположи Екатерин. — Не, в това няма смисъл…

— Мм, и тръгнаха на група, не се разделиха. На мен тези хора ми приличат на някакъв вид комарски патриоти. Мога да си представя как определят кражбата от Бараярската империя като нещо средно между хоби и патриотичен дълг, но… да откраднат от Комарския проект за тераформиране, надеждата на бъдещите им поколения? А ако не е било просто за да си напълнят джобовете, за какво, по дяволите, са използвали всичките тези пари? — Той се намръщи. — Е, това ще трябва да го разберат екипите на ИмпСи по съдебно счетоводство. А тук искам екип от инженерни експерти, да видим дали ще могат да разберат нещо от бъркотията, която са ни оставили. И от това, което не са оставили. Ясно е, че хората на Суда са майсторили нещо в производствената сграда, и според мен то не е имало нищо общо с отпадъчната топлина. — Потри чело и промърмори: — Обзалагам се, че Мари Трогир може да ни каже. Проклет да съм, но ми се ще да бях разпитал с фаст-пента мадам Радовас, когато имах тази възможност.

Екатерин преглътна една буца от ужас и унижение.

— Ще трябва да кажа на вуйчо си.

Воркосиган вдигна поглед към нея.

— Аз ще се заема с това, мадам Ворсоасон.

Тя свъси чело, разкъсвана между нещо, което й приличаше на недостатъчна благодарност, и изпълващо я с ужас чувство за дълг, но не намери сили да спори с него. Медикът приключи с превръзката на Воркосиган.

— Налага се да оставя станцията под твое командване, капитане, и да се върна в Серифоза. Не смея сам да пилотирам. Мадам Ворсоасон, ще бъдете ли така добра да…

— Ще вземете охранител — каза Тумонен с тон, който обещаваше спорът да бъде опасен за здравето.

— Трябва да върна скутера — каза Екатерин. — Под наем е. — Примижа, осъзнала колко глупаво бе прозвучало. Но това беше единственият фрагмент от някакъв ред в този отвратителен хаос, който понастоящем бе по силите й да възстанови. А сетне, със закъснение, осъзна и нещо много важно. „Мога да си ида у дома. Нищо не ми пречи да си ида у дома.“ Гласът й доби увереност. — Разбира се, лорд Воркосиган.

Присъствието на свития на четири млад охранител в задната част на скутера, изтощението на Воркосиган и емоционалната дезориентация на Екатерин се комбинираха в един вял разговор по време на обратния полет към Серифоза. Когато приземи скутера пред компанията за даване под наем, Екатерин привлече всички погледи с ескорта си — огромен тежковъоръжен войник и дребен като джудже мъж с окървавени дрехи и бинтовани китки, но пък, от друга страна, това им осигури самостоятелна кола до апартамента й. Този път в системата нямаше задръствания, забеляза с уморена ирония Екатерин. Чудеше се дали ще дойде момент — след като се измъкнеха от цялата тази каша — да провери дали упоритото настояване на Воркосиган, че вече е било твърде късно за Тиен, когато Фоскол й се бе обадила, отговаря на истината.

В коридора забърза. Чувстваше се като ранено животно, чието единствено желание е да се скрие в дупката си. Пред входната врата се закова на място и си пое рязко дъх. Таблото с длановата ключалка висеше, изтръгнато частично от стената, а плъзгащата се врата не бе затворена докрай. Тънка линия светлина се процеждаше покрай ръба. Екатерин отстъпи крачка назад и посочи вратата.

Воркосиган прецени от пръв поглед ситуацията и направи знак на охранителя, който, също толкова мълчаливо, пристъпи към вратата и извади зашеметителя си. Воркосиган сложи пръст на устните си, хвана Екатерин за лакътя и я дръпна назад към асансьорите. Механизмът за автоматично отваряне не работеше и се наложи охранителят да натисне с рамо. С вдигнат заглушител и свален визьор, той се плъзна безшумно в апартамента. Сърцето на Екатерин прескочи.

След няколко минути охранителят от ИмпСи, вече с вдигнат визьор, подаде глава през вратата.

— Някой е тършувал, милорд. Но сега няма никой. — Воркосиган и Екатерин влязоха вътре.

Както неговите, така и нейните куфари, които бе оставила на пода във вестибюла, бяха отворени. Дрехите им бяха разбъркани и натрупани на купчини по целия под. В самия апартамент нямаше много следи от претърсване — няколко чекмеджета зееха отворени — съдържанието им явно бе преровено, но като се изключеше неразборията, нищо не беше потрошено. Можеше ли това да се смята за влизане с взлом в чужда собственост, след като самата тя бе напуснала това място и бе изоставила тези вещи? Вече не знаеше какво да мисли.