Лоис Бюджолд - Комар

— Добре — най-накрая каза той и я погледна. — В общи линии, дойде в кабинета си — говореше несвързано за някаква схема за присвояване, която действала в отдела за управление на отпадъчната топлина явно от доста време. Намекна, че искал да се обяви за имперски свидетел. Изглежда, смяташе, че това ще го спаси от съдебно преследване, и искаше да разбере какво мисля аз. Не е толкова просто обаче. Не му обещах нищо конкретно.

— Тиен винаги чуваше онова, което искаше да чуе — тихо каза Екатерин.

— Аз… и аз така реших. — Поколеба се, наблюдавайки внимателно лицето й. — Откога… какво знаете вие за всичко това?

— И откога го знам? — Екатерин направи гримаса и потри лицето си, сякаш още усещаше сърбежа от дихателната си маска. — Не толкова отдавна, колкото би трябвало. Тиен говореше от месеци… Трябва да разберете, той изпитваше ирационален страх, че някой може да разбере за заболяването му.

— Не ми е трудно да го разбера — опита се да я окуражи той.

— Да… и не. Отчасти виновен е братът на Тиен. Проклинам го от години. Когато се проявили неговите симптоми, той избрал стария ворски изход и се разбил със скутера си. Тиен така и не се отърси от впечатлението, което му направи тази постъпка. Брат му му остави в наследство един недостижим пример. Нямахме представа, че тази мутация се предава в семейството им, докато Тиен, когото брат му бе посочил като изпълнител на завещанието си, не се разрови в документите и двамата не разбрахме, че злополуката не е била злополука и защо. Ники тъкмо се беше родил…

— Но не трябваше ли да… чудех се, докато четях файла ви — дефектът би трябвало да се открие при генетичното сканиране, преди ембрионът да бъде прехвърлен в утробния репликатор. Носи ли Ники заболяването, или…

— Ники се роди по стария начин. Без генетично сканиране. По стария ворски начин. Старите вор имат добра кръв, нали знаете — няма нужда да се проверява нищо.

Той изглеждаше така, сякаш беше захапал лимон.

— И чия беше тази гениална идея?

— Не си… не си спомням съвсем ясно как се стигна до това решение. Двамата с Тиен го решихме заедно. Бях млада, току-що се бяхме оженили, главата ми беше пълна с глупави романтични представи… предполагам, че по онова време ми се е струвало героично.

— На колко години бяхте?

— На двайсет.

— Аа. — Устата му потрепна в изражение, което тя не успя да разчете докрай — тъжна смесица от ирония и разбиране. — Да.

Окуражена, без да знае точно от какво, тя продължи:

— Планът на Тиен как да се справи с дистрофията, без никой да разбере, че е болен, бе да си уреди галактическо лечение, някъде извън границите на Империята. Това значително и ненужно оскъпяваше лечението. От години се опитвахме да спестим пари, но незнайно как нещо все се объркваше. Така и не постигнахме голям напредък. Но през последните шест или осем месеца Тиен все ми повтаряше да спра да се притеснявам и че държал всичко под контрол. Само че… Тиен винаги си говореше така и аз не му обърнах внимание. После снощи, след като вие си легнахте… чух ви да му казвате изрично, че искате днешната инспекция в отдела му да бъде изненадваща, чух ви… та той стана през нощта и се обади на администратор Суда да го предупреди. Слушах… чух достатъчно, за да разбера, че правят някакви фалшификации с ведомостта, и се страхувам, че… не. Сигурна съм, че Тиен е взимал подкупи. Защото… — тук спря и си пое дълбоко дъх — днес сутринта проникнах в комтаблото на Тиен и прегледах финансовата му страница. — Вдигна очи да види как Воркосиган ще реагира на това. На устата му отново се появи онази крива усмивка. — Съжалявам, че ви се развиках онзи ден, задето се бяхте ровили в моите файлове — добави тя.

Той отвори уста, после я затвори, без да каже нищо. Само й махна лекичко с ръка да продължи и се сви още повече в стола си. Слушаше я с изключително внимание. Да, слушаше я!

Тя продължи на бързи обороти, не от страх, че нервите ще й изневерят, защото в момента едва ли чувстваше нещо съществено, а с надеждата да надбяга изтощението.

— Имал е поне четиридесет хиляди марки, чийто произход не можах да открия. Не ги е спестил от заплатата си, това поне беше сигурно.

— Имал?

— Ако информацията в комтаблото му е вярна, освен тези четиридесет хиляди марки е взел заем и за още шейсет хиляди, вложил ги е в акции на една комарска търговска флотилия и ги е изгубил.

— Всичките?

— Е, не съвсем всичко. Около три четвърти. — Воркосиган я гледаше толкова невярващо, че тя добави: — Тиен никога не е имал късмет.