Лоис Бюджолд - Комар

Забавянията оправдаха и най-лошите й очаквания. Комарците, с които беше в една кола, поискаха две допълнителни спирки. Почти беше стигнала целта си, когато попадна в трийсетминутно задръстване, а когато системата я изплю при най-западния шлюз на купола, беше на крачка да зареже плана си за дипломатични отношения и да се върне в апартамента. Спря я само мисълта за още едно трийсетминутно задръстване по обратния път. Летателният скутер, който й дадоха, беше старичък и не особено чист. Когато най-после остана сама, на път през дълбоката тишина на комарската нощ, душата й се поотпусна и тя започна да си представя как лети някъде другаде, където и да било, само за да удължи още малко божественото усамотение. Може и да съществуваше по-голямо удоволствие от липсата на болка, но в момента поне тя не се сещаше за такова. Липсата на болка и на други човешки същества с техните притискащи я от всички страни нужди й се струваше истински рай. Рай, който изглеждаше близо, но не съвсем.

Освен това тя си нямаше другаде. Дори не можеше да се върне на Бараяр с Ники, без преди това да е спечелила достатъчно пари, за да плати билетите, или да вземе назаем от баща си, или от братята си, с които отдавна бе изгубила връзка, или от вуйчо Вортис. Неприятна мисъл. „Няма значение какво чувстваш, момиче — напомни си тя. — Имаш цели. И ще направиш необходимото.“

Ярките светлини на експерименталната станция, самотна сред голата пустош, оформяха на хоризонта сияние, което привличаше погледа от километри. Екатерин последва черната копринена лента на реката, която се виеше покрай съоръжението. Когато приближи, забеляза няколкото превозни средства на паркинга и ядосано се намръщи. Фоскол я беше излъгала, че на станцията не е останал никой, който да докара Тиен. От друга страна, може би сега нямаше да й се наложи да пътува сама с Тиен до Серифоза… Потисна импулса си да обърне скутера и кацна на паркинга.

Нагласи дихателната си маска, вдигна купола и тръгна към административната сграда с надеждата да намери и трети пътник преди да се е видяла с Тиен. Шлюзът послушно се отвори, когато докосна с ръка контролния му панел. Нямаше основателна причина да заключват каквото и да било в този пущинак. Зави по първия осветен коридор и извика:

— Ехо?

Никой не отговори. Не личеше да има някой. Почти половината стаи бяха голи и празни. Останалите бяха доста разхвърляни. Едно комтабло беше отворено, вътрешностите му — изтръгнати… стопени всъщност. Трябва да е било зрелищна повреда. Стъпките й кънтяха, докато прекосяваше тръбата за пешеходци към производствената сграда.

— Ехо? Тиен? — И тук никакъв отговор. Двата големи монтажни цеха тънеха в зловещи сенки и бяха празни.

— Има ли някой? — Ако Фоскол не я беше излъгала, чии бяха всичките онези въздушни коли и летателни скутери на паркинга? Къде бяха отишли собствениците им и с какво?

„Ще ви чака навън, от северозападната страна на производствената сграда…“ Имаше съвсем бегла представа коя страна на сградата гледа на северозапад. Всъщност беше предполагала, че Тиен ще я чака на паркинга. Въздъхна притеснено, нагласи пак дихателната си маска и излезе през шлюза за пешеходци. За няколко минути щеше да обиколи сградата. „Искам да тръгна за Серифоза още сега. Тук нещо не е наред.“ С бавна крачка тръгна покрай сградата, стъпките й кънтяха по бетонната настилка в студения токсичен нощен въздух. Издигната алея, всъщност изравненият край на бетонните основи на сградата, обрамчваше стената. От външната й страна имаше парапет, а земята отвъд него пропадаше рязко надолу. Имаше чувството, че са я вкарали в някакъв капан. Зави покрай втория ъгъл.

Някъде към средата на алеята дребна човешка фигура се бе отпуснала на колене, ръцете й бяха разперени встрани, челото — опряно в парапета. Друга, по-едра фигура, висеше за китките между две пръчки, тялото й се полюляваше отвъд ръба на повдигнатата бетонна основа, краката бяха на петдесетина сантиметра от земята. „Какво е това?“ Тъмнината сякаш запулсира. Екатерин преглътна надигащата се паника и ускори крачка.

Висящата фигура беше на Тиен. Дихателната му маска се бе усукала на врата. Дори и на мътната разноцветна светлина от лампите се виждаше, че лицето му е лилаво и цялото на петна, студено и неподвижно, подпухнало като втасало тесто. Езикът му се подаваше от устата, изпъкналите очи бяха застинали и неподвижни. Съвсем, съвсем мъртъв. Стомахът й се обърна и се сви на топка, сърцето й прескочи в гърдите.