Лоис Бюджолд - Комар

Ако получеше конвулсии и в резултат разместеше дихателната си маска, най-вероятно щеше да умре от задушаване преди дори да се е свестил. Хората от ИмпСи щяха да го намерят тук, провиснал до Ворсоасон, удавил се в съдържанието на собствения си стомах. А нищо не отключваше пристъпите му така сигурно като стресът.

Екатерин остави куфарите си до тези на лорд Воркосиган във вестибюла и се върна за една последна машинална проверка на жилището, за последна патрулна обиколка на стария си живот. Всички лампи бяха изгасени. Всички прозорци — запечатани. Всички домакински уреди — изключени…

Комтаблото иззвъня тъкмо когато излизаше от кухнята.

Поколеба се. „Остави го. Зарежи всичко.“ Но после й хрумна, че може да е Тумонен или някой друг, който иска да се свърже с лорд Воркосиган. Или вуйчо й, макар да не беше сигурна, че иска да говори с него, поне тази вечер. Върна се при машината, посегна да я включи, после дръпна ръка. Можеше да е Тиен. „Ако е той, просто ще изключа комтаблото.“ Ако беше Тиен, решил да пробва с поредната молба, заплаха или убеждаване, поне щеше да е сигурна, че не идва насам и че ще може да тръгне спокойно.

Но лицето, което се появи над видеоплочата, беше на една комарка от отдела на Тиен. Лена Фоскол. Екатерин я беше виждала само няколко пъти, но веднага се сети за думите на Суда по същата тази видеоплоча предната нощ: „Лена Фоскол от счетоводството е най-педантичният крадец, когото познавам.“ О, Господи! Тя беше една от тях. Фонът зад нея не беше на фокус, но жената беше облечена с дебел анорак, наметнат над обикновено градско облекло, което означаваше, че или се готви да излезе от купола, или се връща отвън. Екатерин я погледна с едва прикрито отвращение.

— Мадам Ворсоасон? — жизнерадостно се осведоми Фоскол и продължи, без да изчака отговора на Екатерин: — Моля, елате да приберете съпруга си от експерименталната станция на Отпадъчна топлина. Ще ви чака навън, от северозападната страна на производствената сграда.

— Но… — Какво правеше Тиен там толкова късно? — Как е стигнал дотам, няма ли скутер? Не може ли да се прибере с колата на някой друг?

— Всички други си тръгнаха. — Усмивката й се разшири и тя прекъсна връзката.

— Но… — Екатерин вдигна ръка в безсмислен протест. Беше твърде късно. — По дяволите! — А след секунда добави: — Гадост!

Да прибере Тиен от експерименталната станция щеше да й отнеме най-малко два часа. Първо трябваше да отиде с кола до някой гараж за летателни скутери, после да вземе един под наем, тъй като нямаше право да изиска такъв от отдела на Тиен. Сериозно беше обмисляла възможността да прекара нощта на някоя пейка в парка, за да не харчи от оскъдните средства, с които трябваше да посрещне идните несигурни дни, докато не си намери някаква работа, само дето патрулиращите полицаи не позволяваха на скитници да се мотаят по местата, където би се чувствала в безопасност. Фоскол не беше казала дали лорд Воркосиган е с Тиен, което означаваше, че не е, което на свой ред означаваше, че ще трябва да лети обратно до Серифоза сама с Тиен, който щеше да настои да пилотира скутера, и какво щеше да стане, ако заплахите му за самоубийство този път бяха сериозни и той решеше да ги изпълни по средата на обратния полет и да повлече и нея след себе си? Не. Не си струваше рискът. Нека гние там до сутринта или се обади на някой друг.

Вече бе вдигнала куфара, когато отново премисли ситуацията. Заложник на съдбата в цялата тази бъркотия, или поне на доброто поведение на всички наоколо, си оставаше Ники. Отношението на Тиен към сина му бе в повечето случаи небрежно, стигащо на моменти до откровен тормоз, но с достатъчно прояви на внимание, благодарение на които Ники, изглежда, все още изпитваше някаква привързаност към него. Между двамата винаги щеше да съществува връзка, независимо от нейните отношения с всеки от тях. Тя и Тиен щяха да бъдат принудени да си сътрудничат за доброто на Ники — броня от повърхностна любезност, която не бива да се пропуква. Гневът и потенциалната бруталност на Тиен не бяха по-голяма заплаха за бъдещето й от някой закъснял опит за помирение. Вече можеше да обърне гръб и на двете с еднакво безразличие.

„Не съм стигнала дотук, за да търся отдушник на чувствата си. Стигнала съм дотук, за да постигна целта си.“ Да. Явно това щеше да бъде новата й мантра през идните седмици. Сви устни, отвори куфара и извади личната си дихателна маска. Провери резервоарите й, навлече анорака си и тръгна към спирката.