Лоис Бюджолд - Комар

— По-късно ще можем да обсъдим надълго и нашироко опущенията ми. Изпълнете заповедта, капитане. Воркосиган, край. — Ръката му се отпусна уморено. Вече не трепереше толкова. Облегна глава на тапицерията. Тъмните сенки от изтощение под очите му приличаха на синини от юмручен бой. Погледна тъжно към Екатерин. — Съжалявам, мадам Ворсоасон. Нищо не можех да направя.

— Не бих си го и помислила!

Той се огледа, присви очи и внезапно добави:

— Енергийната централа!

— Какво? — попита Екатерин.

— Трябва да проверим преди да са пристигнали войниците. Докато бях навън, имах доста време да се чудя дали не е била обект на саботаж.

Краката още не го държаха и тя го хвана под ръка.

— Натам — посочи той.

Явно щеше да му служи за опора. Той закуцука решително, увиснал на ръката й. Наложената й задача всъщност й помогна да си върне, ако не спокойствието, то поне някаква слаба физическа спойка — треперенето й намаля, а гаденето отмина, оставяйки в стомаха й някакво странно и горещо усещане. Друга тръба за пешеходци водеше към енергийната централа на самия бряг на реката. Реката беше най-голямата в сектора и основната причина експерименталната станция да бъде построена тук. По бараярските стандарти биха я нарекли поток. Воркосиган обикаляше накуцвайки контролната зала на енергийната централа, оглеждаше панелите и показанията на уредите.

— Всичко изглежда нормално — промърмори той. — Чудя се защо не са й задали програма за самоунищожение? Аз бих го направил… — Отпусна се на един стол.

Екатерин седна срещу него, наблюдаваше го уплашено.

— Какво стана?

— Аз… Тиен ме доведе тук… а вие как се озовахте тук, по дяволите?

— Лена Фоскол се обади у дома и каза, че Тиен искал да го закарам до купола. За малко да ме изпусне. Тъкмо се канех да излизам. Дори не ми каза, че и вие сте тук. Можеше още да…

— Не… не, почти съм сигурен, че щеше да измисли нещо друго, ако ви беше изпуснала. Колко е часът?

— Почти двайсет и един.

— Мислех, че е много по-късно… Първо ни зашеметиха. Не знам колко дълго… Тя в колко часа ви се обади?

— Малко след деветнайсет.

Той стисна силно очи, после отново ги отвори.

— Било е прекалено късно. Тогава вече е било прекалено късно, разбирате ли? — Ръката му посегна към нейната, която лежеше на коляното й, докато Екатерин се навеждаше към него да долови хрипкавите му думи, но после се отпусна безсилно.

— Не.

— В отдела по Отпадъчната топлина е ставало нещо нередно. Съпругът ви ме доведе тук да ми покаже… е, не съм съвсем сигурен какво си е мислил, че ще ми покаже, но налетяхме право на Суда и неговите съучастници, които се готвеха да си вдигат чуковете. Суда стреля по мен — зашемети и двама ни. Когато се свестих, вече бях окован за парапета. Не мисля — не знам… Не мисля, че са искали да убият съпруга ви. Работата е там, че не си беше проверил дихателната маска. Резервоарите му бяха почти празни. Комарците също не са я проверили преди да ни зарежат. Не знаех, никой не знаеше.

— Комарците не биха се и сетили — безизразно отбеляза Екатерин. — Свикват да проверяват редовно маските си още от тригодишни. Дори не би им хрумнало, че един голям човек може да излезе от купола с нередовна екипировка. — Ръцете й се свиха в скута. Сега вече можеше да възстанови във въображението си смъртта на Тиен.

— Стана… бързо — предложи й спасителна сламка Воркосиган. — Поне беше бързо.

„Не беше. Нито бързо, нито чисто.“

— Моля ви, не ме лъжете. Моля ви никога да не ме лъжете.

— Добре… бавно каза той. — Но не мисля… не мисля, че беше убийство. Да подредят нещата така и после да се обадят на вас… — Поклати глава. — Непредумишлено убийство в най-лошия случай. Смърт при злополука.

— Смърт от глупост — горчиво го поправи тя. — До края остана верен на себе си.

Той вдигна очи към нея, не толкова стреснат, колкото нащрек.

— Моля?

— Лорд ревизор Воркосиган. — Тя преглътна. Гърлото й беше толкова стегнато, че го чувстваше като мускулен спазъм. Тишината вътре и извън сградата беше зловеща. Тя и Воркосиган със същия успех можеха да бъдат последните останали живи хора на планетата. — Редно е да знаете… Когато казах, че Фоскол се е обадила, докато съм се канила да излизам… Аз всъщност напусках Тиен. Казах му го, когато се прибра тази вечер от службата, всъщност точно преди да се върне, за да вземе вас, предполагам. Какво направи той?

Майлс възприе думите й без да реагира особено, сякаш ги премисляше.