Лоис Бюджолд - Комар

— Преди непрекъснато твърдях, че късметът ти е такъв, какъвто сам си го направиш. Макар че достатъчно често съм се задавял със същите си тези думи и вече гледам да не ги казвам.

— Е… сигурно е така, иначе как е възможно все да няма късмет? Единственият постоянен фактор в целия този хаос беше Тиен. — Тя уморено въздъхна. — Макар че е възможно да съм била аз, по някакъв начин. — „Тиен често казваше, че аз съм виновната.“

След кратко мълчание той попита колебливо:

— Обичахте ли съпруга си, мадам Ворсоасон?

Тя не искаше да отговаря на този въпрос. Истината я изпълваше със срам. Но беше приключила с преструвките.

— Сигурно съм го обичала, някога. В началото. Вече ми е трудно да си спомня. Но не можех да спра да… да се грижа за него. Да почиствам след него. Докато грижите ми не станаха все по-неохотни и по-неохотни, и най-накрая… не изчезнаха. Твърде късно. Или прекалено рано, не знам. — Но ако не беше скъсала с Тиен точно сега и точно по този начин, той нямаше тази вечер да… Това „ако обаче“ можеше със същото основание да се каже за всяка брънка от веригата на семейния им живот, разбира се. — Мислех си, че ако го пусна, той ще падне — каза тя и се втренчи в ръцете си. — Някога. Не очаквах, че ще се случи толкова скоро.

Чак сега започна да осъзнава колко неприятности щеше да стовари на главата й смъртта на Тиен. Щеше да замени болезнените правни въпроси по раздялата със също толкова болезнените и трудни правни въпроси, произтичащи от банкрута му. А какво щеше да прави с тялото му, с погребението, как щеше да уведоми майка му и… и все пак разрешаването дори на най-тежкия проблем без Тиен вече й се струваше хиляда пъти по-лесно, отколкото разрешаването и на най-обикновения с Тиен. Край на почтителните преговори за позволение, одобрение или съгласие. Можеше просто да го направи. Чувстваше се като… като пациент, излекуван от парализа, който за пръв път раздвижва ръце и с изненада открива, че са силни.

Тя се намръщи объркано.

— Ще бъдат ли повдигнати обвинения? Срещу Тиен?

Воркосиган вдигна рамене.

— Обикновено не съдят мъртвите, макар че е правено и това. В периода на Изолацията. Лорд Ворвента например, дважди обесеният. Не. Ще има разследване, ще има доклади — много доклади — на ИмпСи, мои, а вероятно и на куполната служба за сигурност — очаквам да възникне спор относно юрисдикцията, — възможно е да поискат от вас да свидетелствате на съдебните процеси срещу другите… — Той млъкна, изви се, както си седеше на стола, и пъхна в джоба си вече не толкова вкочанената си от студа ръка. — Които, изглежда, са се измъкнали със зашеметителя ми… — По лицето му пролази тревога, той скочи като ужилен, измъкна и двата джоба на панталона си, после провери в якето, свали го и прокара ръце по предницата на сивата си туника. — По дяволите!

— Какво има? — разтревожено попита Екатерин.

— Изглежда, са взели ревизорския ми печат. Освен ако не е изпаднал от джоба ми при цялото обикаляне насам-натам тази вечер. О, Господи! Той може да отвори всяко правителствено комтабло в Империята, както и тези на Службата за сигурност. — Пое си дълбоко дъх, после лицето му се проясни. — От друга страна, печатът има локаторна верига. От ИмпСи ще могат да го проследят, стига да са достатъчно близо! — След известни трудности Воркосиган принуди червените си подути пръсти да отворят канал по комуникатора на китката му. — Тумонен?

— Летим към вас, милорд — моментално се чу гласът на Тумонен. — По моя преценка сме на половината път. Бихте ли били така добър да оставите канала отворен?

— Слушай. Мисля, че нашите хора са духнали заедно с ревизорския ми печат. Прати някого веднага да се заеме с проследяването му. Намериш ли него, ще намериш и тях, освен ако не съм го изпуснал някъде тук. Тази възможност ще я провериш, когато пристигнете.

След това Воркосиган настоя да направят още една обиколка на сградата. Смръщи вежди при вида на разтопеното комтабло, както и на празните стаи, и огледа с присвити очи неразборията от оборудване. Тумонен и хората му пристигнаха точно когато двамата се връщаха във фоайето.

Лорд Воркосиган сви развеселено устни, когато двама тежковъоръжени охранители с насочени зашеметители скочиха през херметизиращата се врата. Кимнаха нетърпеливо на Воркосиган, на което той отговори с измъчен жест, който трябваше да наподобява военен поздрав, после хукнаха един след друг из сградата в една доста шумна проверка на сигурността. Воркосиган зае демонстративно отпусната поза, като се подпря на един тапициран стол. Капитан Тумонен, още един тежковъоръжен бараярски войник и трима мъже с медицинско оборудване влязоха във фоайето.