Лоис Бюджолд - Комар

Коленичилата фигура бе на лорд Воркосиган, облечен в едно от най-хубавите й якета, което не бе открила, докато опаковаше багажа си преди цяла една кратка вечност. Дихателната му маска все още си беше на мястото… той обърна глава, очите му се разшириха и потъмняха, когато я видя, и Екатерин се разтопи от облекчение. Поне малкият лорд ревизор беше още жив. Благодари на всички богове, че не е сама с два трупа. Чак сега забеляза, че китките му са оковани към парапета също като тези на Тиен. Кръв се стичаше на капки от тях и се просмукваше в маншетите на якето.

Първата й свързана мисъл бе неизразимото облекчение, че не бе довела Ники със себе си. „Как ще му кажа?“ Утре, този проблем беше за утре. Нека тази вечер си играе в мехура на друга вселена — вселена, в която няма място за ужас.

— Мадам Ворсоасон. — Гласът на лорд Воркосиган беше глух и слаб под дихателната маска.

Тя страхливо докосна студените белезници около китките му. Разкъсаната плът се бе подула около тях и почти ги скриваше.

— Ще ида вътре да потърся нещо, с което да ги срежа. — За малко да добави: „Чакайте тук“, но навреме стисна устни.

— Не, чакайте — промълви той. — Не ме оставяйте сам… има ключ… би трябвало да има… ей там, до стената. — Той посочи с глава.

Екатерин го намери веднага — най-обикновено ключе. Беше студено и хлъзгаво и трябваше да опита няколко пъти, преди да го вкара в ключалките. После трябваше да свали белезницата от покритата с вкоравена кръв плът на лорд Воркосиган… сякаш я вадеше от гумено желе. Ръката му падна безжизнено. Когато освободи и другата му ръка, той за малко да се прекатури през ръба на бетонната алея. Екатерин го сграбчи и го довлече до стената. Ревизорът се опита да стане, но краката не го слушаха.

— Не бързайте — каза му тя. Опита се несръчно да разтрие краката му, за да възстанови кръвообращението дори през дебелите сиви панталони усещаше колко студени и вкочанени са те.

Екатерин се изправи с ключа в ръка и се втренчи объркано в тялото на Тиен. Съмняваше се, че дори с обединени сили двамата с Воркосиган биха могли да го изтеглят на алеята.

— Вече е много късно — каза Воркосиган, без да сваля очи от нея. Веждите му се бяха събрали разтревожено. — Съжалявам. Оставете го на Тумонен.

— Какво е това на гърба му? — Тя посочи странния предмет, който приличаше на пластмасово пакетче, залепено с широко тиксо.

— Оставете — каза някак по-рязко лорд Воркосиган. — Моля ви. — А после, на един дъх, заеквайки от тръпките, които го разтърсваха, продължи: — Съжалявам. Съжалявам. Не м-можах да с-скъсам веригите. Господи, и той не можа, а е по-с-силен от мен… Мислех, че ще м-мога да си счупя ръката и да я измъкна, но не можах. Съжалявам…

— Трябва да влезете вътре, на топло. Хайде. — Помогна му да се изправи, като хвърли последен поглед към Тиен, и поведе, почти повлече залитащия ревизор.

Преведе го през шлюза в административната сграда и му помогна да седне на един тапициран стол във фоайето — той по-скоро се срина, отколкото седна. Трепереше жестоко.

— Б-б-бутонът — успя да изрече някак и вдигна ръцете си към нея като животинче със счупени лапи.

— Какво?

— Малкият бутон отстрани на комуникатора на китката ми. Натиснете го!

Тя го натисна. Той въздъхна и се отпусна назад. Вкочанените му ръце задърпаха дихателната маска. Тя му помогна да я смъкне и свали и своята.

— Господи, колко се радвам да махна това нещо. Жив при това. М-мислех, че ще получа пристъп там навън… — Потри бледото си лице, чешейки червените вдлъбнати линии, където го бе притискала маската. — А и сърбеше. — Екатерин забеляза контролния панел на стената до тях и побърза да зададе повишаване на температурата във фоайето. Самата тя също трепереше, макар и не от студ — тръпките я връхлитаха внезапно, колкото и да се опитваше да ги овладее.

— Лорд Воркосиган? — Разтревоженият глас на капитан Тумонен прозвуча тъничко от комуникатора на китката му. — Какво става? Къде сте, по дяволите?

Воркосиган вдигна ръка към устата си.

— Експерименталната станция на Отпадъчна топлина. Идвай веднага. Трябваш ми.

— Какво… Да взема ли отряд?

— Не ни трябват пушки сега. Ще ти трябват юристи обаче. И лекарски екип.

— Ранен ли сте, милорд? — Гласът на Тумонен още повече изтъня от паника.

— Нищо съществено — каза той, явно забравил за кръвта, която все още се процеждаше от китките му. — Но администратор Ворсоасон е мъртъв.

— Какво… Защо не ме уведомихте преди да излезете извън купола, мамка му! Какво става там?!