Лоис Бюджолд - Комар

Ворсоасон поклати глава, с което размести дихателната си маска и се наложи да потрие лице в парапета, за да я намести обратно. След малко каза съвсем тихо:

— Воркосиган…

Смиреният му тон вдъхна у Майлс надеждата, че той най-после е на крачка да направи искрено признание.

— Да? — окуражи го той.

— Кислородът ми е на свършване.

— Не провери ли… — Майлс се опита да извика в пулсиращия си мозък образа на Ворсоасон в момента, когато бе измъкнал дихателната си маска от вградения шкаф в кабинета и си я бе сложил. Не. Нищо не беше проверил. При нормални обстоятелства една заредена до пълен капацитет маска щеше да е достатъчна за дванайсет до четиринайсет часа активна дейност извън купола. Маската на Майлс явно бе взета от някой централен склад, където си имаше техник, чиято работа бе да проверява и зарежда използваните маски, преди да ги сложи на рафта, готови за следващия посетител. „Не забравяй да си презаредиш маската“ — беше казала на Ворсоасон съпругата му и бе скастрена, задето му опява. Имаше ли Ворсоасон навика да захвърля екипировката си непрегледана? Мадам Ворсоасон не би могла да върви след задника му в кабинета по същия начин, по който без съмнение го правеше у дома.

Имаше време, когато Майлс можеше да счупи собствените си крехки кости и да измъкне ръката си от оковите преди плътта му да е отекла прекалено. Дори го беше правил веднъж — в напрегнат и страховит момент, който никога нямаше да забрави. Но понастоящем костите на ръцете му бяха от здрава синтетика, по-нечупливи дори от нормалните човешки кости. Колкото и да напрягаше мускули, успя единствено да разкървави вече ожулените си китки.

Китките на Ворсоасон също започнаха да кървят, докато опъваше веригите като обезумял.

— Ворсоасон, престани! — настоятелно му извика Майлс. — Пести си кислорода. Някой вече трябва да е тръгнал насам. Отпусни се, дишай повърхностно и ще ти стигне за по-дълго време. — Защо идиотът му с идиот не го бе споменал по-рано, да беше казал на Майлс, на Фоскол дори… или Фоскол се бе стремила именно към този резултат? Може би искаше и двамата да умрат, един след друг… след колко време щеше да ги прибере обещаният някой? След няколко дни? Убийството на имперски ревизор по време на разследване се смяташе за държавна измяна, по-страшна от убийството на окръжен граф, и само малко по-лека от убийството на самия император. Нищо не би пратило с по-голяма сигурност цялата сила на ИмпСи по следите на избягалите измамници, при това с неумолима решителност, потенциално простираща се в рамките на десетилетия, включваща огромни разстояния и отвъд всякакви дипломатически бариери. Беше или самоубийствена постъпка, или акт на безразсъдна смелост. — Колко ти остава?

Ворсоасон прибра брадичка към тялото си и се опита да разчете показанията върху кислородната бутилка.

— Стрелката е на нулата!

— Тези неща винаги имат скрити резерви. Стой неподвижно!

Вместо това Ворсоасон започна да се мята като обезумял. Хвърляше се напред и назад с цялата сила на атлетичното си тяло, опитвайки се да счупи парапета. Капки кръв захвърчаха от обелената кожа на китките му, пръчките на парапета вибрираха и накрая се извиха, но не се пречупиха. Той прибра колене към тялото си и се хвърли надолу през еднометровия отвор между пръчките, опитвайки се да увисне с цялата си тежест на веригите. Те обаче издържаха, а бясно драпащите му крака не успяха да го върнат върху алеята. Задави се от усилието и повърна в дихателната си маска. При последните напъни на стомаха му маската милостиво се плъзна около врата му, само дето под нея се показаха изкривените му, посиняващи черти. Но виковете и молбите престанаха, а след тях и ужасните звуци на човек, който напразно се опитва да си поеме въздух. Ритащите крака потрепнаха за последно, после увиснаха безжизнено.

Майлс се бе оказал прав — Ворсоасон можеше да си спечели цели двайсет или трийсет минути кислород, ако бе запазил присъствие на духа. Самият той стоеше напълно неподвижен, дишаше много бавно и трепереше от студ. Имаше неясния спомен, че треперенето изразходва повече кислород, но не можеше да се спре. Тишината беше абсолютна, нарушавана единствено от съсъка на филтрите и регулаторите на маската и от канонадата на кръвта в ушите му. Беше виждал смъртта на много хора, включително и собствената си, но тази със сигурност беше една от най-грозните. Треморът от закъснелия шок разтърсваше тялото му, а мислите му се въртяха в безполезен кръг — и при всяко завъртане се връщаха към лъжливо спокойното заключение, че тъпият спрей с фаст-пента вече няма да му е от полза.