Лоис Бюджолд - Комар

— На мен ми изглежда доста оживено — каза Майлс. — Като за празна черупка.

— Не разбирам — измънка Ворсоасон.

Растителност, висока до над глезените на Майлс, се бореше успешно с тукашния студ, но не беше достатъчно гъста, за да прикрие скутера. Майлс понечи да предложи на Ворсоасон да изгаси светлините и да кацне зад едно малко възвишение, където машината нямаше да се вижда откъм станцията, въпреки неприятната разходка на връщане, която щяха да си осигурят по този начин. Но Ворсоасон вече снижаваше скутера към един празен кръг за приземяване на паркинга. Кацна, изключи двигателя и се втренчи неуверено в комплекса сгради.

— Може би… може би ще е по-добре да стоите далеч от погледа им — разтревожено каза той. — Моето присъствие няма да предизвика въпроси.

Явно не си даваше сметка колко много може да се прочете в това кратко изречение. Нагласиха маските си, после Ворсоасон свали купола. Майлс потрепери от студения нощен въздух и пъхна ръце в джобовете си все едно да ги стопли, провери бързо зашеметителя и последва администратора на крачка разстояние. Да стои далеч от погледите беше едно, да изпусне Ворсоасон от поглед беше друго.

— Най-добре първо да огледаме производствената сграда — извика Майлс през маската. — Да видим дали ще можем да разберем какво става преди да се свържете със… ъъъ, преди да се опитате да говорите с някого.

Ворсоасон зави към шлюза на товарния док. Майлс се зачуди дали има вероятност, ако някой погледне навън в мътната светлина, да го вземе за Николай, поне в първия момент. Комбинацията от драматичната криминална история на Ворсоасон и собствената му вродена параноя го държеше на тръни, въпреки че — според сметките на по-добрата част от мозъка му — имаха нелоши шансове всичко да протече безопасно, а не беше за пренебрегване и възможността Ворсоасон да е изпаднал в жестоко заблуждение.

Влязоха в товарния док през шлюза за пешеходци след кратка процедура по декомпресия. Ушите му заглъхнаха леко от разликата в налягането. Майлс реши да не сваля още дихателната си маска и двамата заобиколиха паркирания подемник. Щеше да се обади на Тумонен веднага щом се отървеше от…

Закова се на място, но беше закъснял със секунда, и на свой ред бе забелязан от двамата, които стояха спокойно до едно гравитопале, натоварено с машини. Жената, която държеше контролния панел на палето и насочваше увисналия във въздуха товар към подемника, беше мадам Радовас. Мъжът беше администратор Суда. И двамата вдигнаха рязко очи към неочакваните си посетители.

За миг Майлс не можа да реши дали да натисне бутона за спешни случаи върху комуникатора си, или да заложи на зашеметителя. Но когато Суда внезапно посегна към вътрешния джоб на якето си, бойните рефлекси на Майлс взеха връх и ръката му се стрелна към зашеметителя. Ворсоасон се обърна наполовина — устата му се беше отворила, както от изумление, така и в нереализиран предупредителен вик. Майлс би си помислил: „Тоя идиот току-що ме вкара в засада“, само дето Ворсоасон изглеждаше по-изненадан и от самия него.

Суда успя да извади и насочи зашеметителя си половин секунда преди Майлс да направи същото. „Ох, мамка му, така и не попитах доктор Ченко какво ще стане с чипа в главата ми, ако ме улучат със зашеметител…“ Лъчът на зешеметителя го уцели право в лицето. Главата му отхвръкна назад в милостиво краткотрайна агония. Беше изгубил съзнание още преди да се строполи на пода.

Събуди се със зашеметителна мигрена, която усукваше и бодеше с карфици областта зад очите му, метални стружки стопроцентова болка бяха заседнали в нещастния му мозък, от предния му дял та чак до гръбначния стълб. Моментално стисна очи пред непоносимо яркия блясък на лампите. Гаденето беше толкова силно, че всеки момент щеше да повърне. Следващото, което осъзна, бе, че все още е с дихателната си маска, и това разбуди астронавтските му инстинкти. Преглътна и пое дълбоко въздух, после пак, много внимателно, докато опасният момент не отмина. Беше му студено и се намираше в неудобно изправено положение, вързан за китките. Отвори отново очи и се огледа.

Беше навън в студения комарски мрак, прикован към един парапет покрай някаква алея откъм сляпата страна на, доколкото можеше да прецени, на производствената сграда на станцията. Цветни лампи, пръснати из растителността на два метра под него, осветяваха в пъстър десен сградата и издигнатата бетонна алея — те бяха и източникът на пронизващата очите светлина. Отвъд тях гледката беше рядко оскъдна откъм информация, теренът се спускаше рязко, а после отново се издигаше и преминаваше в гола пустош. Парапетът беше съвсем обикновен — метални пръчки, залети в бетона на метър разстояние, и други, с кръгло сечение, свързващи ги отгоре. Самият той беше на колене, бетонът студенееше под него, а китките му бяха оковани — оковани? Да, оковани, крайните брънки на веригите бяха заключени с обикновени метални ключалки — към две съседни вертикални пръчки. Беше полуразпънат.