Лоис Бюджолд - Комар

„Мога, ако си в затвора.“ Не си направи труда да го казва на глас. Предвид обстоятелствата, Тиен едва ли щеше да оспорва родителските й права пред закона. Но тя искаше да държи Николай възможно най-далеч от най-грозната част на всичко това. Нямаше намерение сама да започва тази война, но ако Тиен се осмелеше да го направи, щеше да я завърши тя, а не той. Изгледа го по-студено от всякога.

— Наистина ще оправя нещата. Мога да го направя. Имам план. Днес цял ден го обмислях.

Тиен с план беше почти толкова успокоителна гледка, колкото двегодишно дете със заредена плазмена пушка. „Не. Повече никога няма да поемаш отговорността вместо него. Точно за това става въпрос, не помниш ли?“

— Прави каквото искаш, Тиен. А аз ще отида да си доопаковам багажа.

— Чакай… — Той я заобиколи с няколко големи крачки. Екатерин се притесни, когато застана между нея и вратата, но се постара страхът й да не проличи. — Чакай. Ще оправя всичко. Ще видиш. Ще го оправя. Чакай тук!

Размаха тревожно ръце, хукна към входната врата и излезе.

Тя се ослуша дали стъпките му няма да се върнат. Едва когато чу лекия шепот на асансьора, излезе на балкона и погледна през парапета. Далече долу останките от бонзая образуваха несиметрично влажно петно върху плочите на тротоара: пречупените алени вейки приличаха на разплискана кръв. Някакъв минувач го оглеждаше любопитно. След минута тя видя Тиен да излиза от сградата. Тръгна през парка към спирката, като от време на време бързите му крачки преминаваха в бяг. На два пъти погледна през рамо към балкона и тя се отдръпна в сенките. После стигна до спирката и се скри от погледа й.

Всяко мускулче по тялото й се бе стегнало от напрежение. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Влезе в кухнята и изпи чаша вода, която й помогна да поуспокои дишането и стомаха си. После отиде в работната си стая да вземе кофа, найлонови пликчета и лопатка, за да изчисти тротоара.

Майлс седеше на комтаблото на администратор Ворсоасон и методично изчиташе файловете на всички служители в отдела по Отпадъчната топлина. Там, изглежда, работеха много повече хора, отколкото в другите отдели. Отпадъчната топлина определено беше любимото дете на Проекта, поне ако се съдеше по разпределението на бюджета. Явно повечето от служителите прекарваха голяма част от времето си в експерименталната станция, защото тукашните кабинети на отдела бяха повече от скромни на брой. Майлс със закъснение — защо ли му се случваше толкова често? — със закъснение съжали, че не бе започнал разследването си за живота на Радовас именно там. Така може би щеше да ги хване в крачка и да свърши нещо, вместо цял ден да се мотае из тази цитадела на бюрократичната скука. Нещо повече — съжаляваше, че не им се бе натресъл още при онази първа обиколка… всъщност не. Тогава нямаше да знае какво да търси.

„А сега знаеш, така ли?“ Поклати измъчено глава и отвори поредния файл. Тумонен си бе извадил копие от списъка на личния състав и рано или късно щеше да разпита повечето от тези хора, освен ако не се случеше нещо, което да отклони разследването в друга посока. Като да открият Мари Трогир например — това беше първото нещо в пожелателния списък на Майлс за ИмпСи. Раздвижи рамене да отпусне схванатите мускули на гърба си — усещаше как цялото му тяло се вдървява от дългото седене в студената стая. Тези серифозци не знаеха ли, че трябва да произвеждат повече отпадъчна топлина?

Нечии бързи стъпки спряха за секунда в коридора, после свърнаха към външния офис и Майлс вдигна очи. Тиен Ворсоасон, леко задъхан, замръзна за миг на прага, после се втурна вътре. Носеше две дебели якета — своето и онова на съпругата си, което Майлс бе ползвал предния ден — както и една дихателна маска с надпис „Посетител, среден размер“. Усмихна му се, едва сдържайки възбудата си.

— Милорд ревизор. Толкова се радвам, че ви заварвам тук.

Майлс затвори файла и огледа Ворсоасон с интерес.

— Здравейте. Какво ви връща тук?

— Вие, милорд. Трябва веднага да говоря с вас. Трябва да… да ви покажа нещо, което открих.

Майлс посочи комтаблото, но Ворсоасон поклати глава.

— Не тук, милорд. В експерименталната станция.

„Аха.“

— Сега ли?

— Да, тази вечер, докато няма никой. — Ворсоасон остави допълнителната дихателна маска върху комтаблото, пъхна глава в един вграден в отсрещната стена шкаф и изрови собствената си лична маска. Преметна каишките през врата си и нервно занаглася тези на гърдите, които трябваше да държат допълнителната бутилка кислород. — Изисках един летателен скутер, чака ни долу.