Лоис Бюджолд - Комар

— Кат? — Тиен подаде глава в кухнята. — Къде е вечерята?

„Моят първи въпрос би бил: «Къде е Николай?» Колко ли време ще му трябва преди да се сети да го зададе.“

— Къде е лорд Воркосиган?

— Остана в офиса. Щял да мине по-късно, да си вземе нещата.

Тя осъзна, че някаква мъничка част от нея се е надявала да проведе предстоящия разговор, докато Воркосиган все още прибира последните си вещи — присъствието му гарантираше известна сигурност, известни социални задръжки от страна на Тиен.

— Седни, Тиен. Трябва да поговорим.

Той вдигна неуверено вежди, но все пак седна на масата, вляво от нея. Тя би предпочела да седи срещу нея.

— Напускам те. Тази вечер.

— Какво?! — Удивлението му изглеждаше искрено. — Защо?

Тя се поколеба: не искаше да бъде въвлечена в спор.

— Ами… ами защото стигнах до края на самата себе си. — Само че сега, когато погледнеше назад към дългите сушави години, даваше ли си сметка колко много от нея е имало за пресушаване? Нищо чудно, че бе отнело толкова дълго време. Сега всичко беше изчезнало.

— Защо… защо сега? — Поне не каза: „Сигурно се шегуваш“. — Не разбирам, Кат. — Вече го виждаше как търси слепешката път, но не към разбирането, а в обратната посока, колкото се може по-далеч. — Заради болестта ли? По дяволите, знаех си…

— Не се прави на глупак, Тиен. Ако това беше причината, отдавна да съм те напуснала. Заклех се да бъда до теб в болест и в здраве.

Той се навъси.

— Има някой друг. Има, нали!

— Сигурна съм, че ти се иска да има. Защото тогава би било заради него, а не заради теб. — Гласът й беше напълно безизразен. Но отвътре й кипеше.

Тиен очевидно беше потресен и започваше леко да трепери.

— Това е лудост! Не те разбирам.

— Нямам какво повече да кажа. — Тя понечи да се изправи. Единственото й желание бе да си тръгне незабавно, да се махне далече от него. Можеше да го направи и по комтаблото, но…

„Не. Изрекла съм клетвата си лично. И ще я престъпя по същия начин.“

Той също се изправи и я стисна за ръката.

— Има и нещо друго.

— Ти вероятно знаеш повече за това „друго“, отколкото бих могла да зная аз, Тиен.

Той се поколеба — изглежда, наистина започваше да се страхува. Това може и да не се окажеше по-безопасно за нея. „Досега никога не ме е удрял, поне това трябва да му призная.“ На част от нея почти й се искаше да го беше правил. Тогава всичко щеше да е ясно, вместо да се лута в тази безкрайна мъгла.

— Какво искаш да кажеш?

— Пусни ме.

— Не.

Тя погледна ръката му върху китката си — стискаше я здраво, но без да я наранява. Беше много по-силен от нея. Надвишаваше я с половин глава и тежеше трийсет килограма повече. Бе очаквала, че страхът й от физическо насилие ще е по-голям. Навярно бе изгубила чувствителността си. Вдигна лице към него. Гласът й стана рязък.

— Пусни ме!

За нейна изненада той го направи и ръката му вяло се отпусна.

— Трябва да ми кажеш защо. Или наистина ще повярвам, че ме напускаш, за да отидеш при любовника си.

— Вече не ми пука в какво вярваш.

— Комарец ли е? Някой проклет комарец?

Предизвикваше я по обичайния начин, и защо не? Преди беше вършило работа — вкарваше я в правия път. Дори сега проработи — отчасти. Беше си обещала, че няма да повдига въпроса за действията и бездействията на Тиен. Да се оплакваш означаваше да молиш мълчаливо за помощ, за промяна, за… продължение. Да се оплакваш беше опит да прехвърлиш отговорността за решението върху друг. Да действаш означаваше да заличиш нуждата да се оплакваш. Тя щеше да действа — или да не действа. Но нямаше да хленчи. И с все същия спокоен глас тя каза:

— Разбрах за акциите ти, Тиен.

Той зяпна, после се окопити и каза:

— Мога да оправя нещата. Знам къде се обърка всичко. Мога да възстановя загубите.

— Едва ли. Откъде взе онези четиридесет хиляди марки, Тиен?

— Ами… — Можеше да го види на лицето му — как прехвърля наум евентуалните лъжи, търсейки най-подходящата. Спря се на една доста елементарна. — Една част спестих, друга взех на заем. Не само ти можеш да спестяваш.

— От Суда?

Той потръпна и после попита:

— Как разбра?

— Няма значение, Тиен. Няма да те предам. — Гледаше го уморено. — Вече не ме интересува какво правиш.

Той закрачи възбудено из кухнята, лицето му отразяваше паническата дейност, която кипеше в главата му.

— Направих го за теб — най-накрая каза той.

„Да. Следващият му спасителен изход е да ми внуши чувство за вина. За всичко аз съм виновна.“ Беше толкова познато — като стъпките на втръснал до болка танц. Тя го гледаше мълчаливо.