Лоис Бюджолд - Комар

— Добре — каза той.

Капитанът, отчасти удовлетворен, кимна и излезе. Майлс насочи вниманието си към следващото ниво на комтаблото на Вение. Кой знае, можеше пък да попадне на още някоя колекция от вицове.

Екатерин сгъна и последните дрехи на лорд Воркосиган в пътната му чанта, доста по-грижливо, отколкото бе присъщо на собственика им, ако се съдеше по смачканите по-долни пластове. Затвори кутийката с тоалетните му принадлежности и я сложи върху дрехите, сетне прибра и странната, подплатена с гел кутия, съдържаща някакво особено устройство, наглед с медицинско предназначение. Надяваше се, че не е някакво тайно оръжие на ИмпСи.

Историята за сержант Беатрис, която Воркосиган й бе разказал, прогаряше мислите й, както пареха и синините по китките й. Имал бе късмет, че не бе успял да я хване. Какво щеше да стане, ако бе разполагал с години, в които да обмисля това преди да се е случило? Часове, в които да изчислява масите, силите и вероятната траектория на падането? Какво щеше да бъде — страхливост или кураж — да изостави свой другар, когото не би могъл да спаси, за да запази поне себе си? Бил е командир, носил е отговорност и за други хора. „Какво щеше да ви коства на вас, капитан Воркосиган, ако бяхте разтворили пръстите си и я бяхте пуснали съзнателно?“

Затвори чантата и погледна часовника си. Да остави Николай в къщата на приятелчето му „за през нощта“ — това беше само първата й задача — й бе отнело повече време, отколкото бе планирала, а същото стана и с хората от компанията за вещи под наем, които трябваше да дойдат да си приберат гравитолеглото. Воркосиган бе споменал, че вечерта ще се мести на хотел, но не беше направил нищо по въпроса. Когато се върнеше с Тиен и откриеше, че не го очаква вечеря, че леглото му е изчезнало, а чантите му са опаковани и го чакат в коридора, със сигурност щеше да усети намека и да се изнесе незабавно. Сбогуването им щеше да е официално и окончателно и, преди всичко, кратко. Времето й почти изтичаше, а още не се бе заела със своите си задачи.

Занесе чантата на Воркосиган във вестибюла и се върна в работната си стая. Огледа преценяващо разсадите, осветителната система и инструментите си. Невъзможно бе да опакова всичко това в една чанта. Поредната изоставена градина. Поне ставаха все по-малки и по-малки.

Имаше време, когато искаше да култивира брака си като градина, като един от легендарните ворски паркове, които привличаха хора от далечни райони, дошли да се възхитят на цветовете и красотата на растенията през различните сезони, брак като парк от онзи вид, на който му трябваха десетилетия, за да стигне до пълния си разцвет, все по-богат и по-сложен с всяка изминала година. След като всички други страсти бяха умрели, останки от тази амбиция все още помръдваха в душата й и я изкушаваха с шепота си: „Ако опитам още веднъж…“ Устните й се извиха в студен присмех. Беше крайно време да си признае, че бракът не й се удава така добре като градинарството. „Преори го, излей отгоре му бетон и да те няма.“

Все пак реши да вземе библиотеката, свали стъкленото шкафче от стената и го сложи в една чанта. Импулсът да нахвърля набързо няколко вещи от първа необходимост в пазарската чанта и да избяга преди Тиен да се е върнал, беше силен. Но рано или късно трябваше да се изправи лице в лице с него. Заради Ники щеше да има преговори, официални планове, а накрая и законови искове, от чийто несигурен резултат й призляваше. Но тя от години пътуваше към този момент. Ако не можеше да го направи сега, когато гневът й бе в силата си, откъде щеше да намери кураж да посрещне останалото в по-спокойни дни?

Тръгна из стаите и заоглежда вещите, съставлявали досегашния й живот. А те никак не бяха много — мебелировката вървеше с апартамента и щеше да си отиде с него. Редките й усилия да украси това обиталище, да създаде някаква прилика с бараярски дом, часовете работа — беше като да решаваш какво да грабнеш при пожар, само дето не й се налагаше да бърза толкова. „Нищо. Нека всичко изгори.“

Изключение правеше само бонзаят. Той беше единственото нещо, напомнящо за живота й преди Тиен, и Екатерин го възприемаше като един вид свещен помен за мъртвите. Да гледаш нещо толкова глупаво и грозно цели седемдесет години, че и повече… е, типично занимание за една ворска жена. Екатерин се усмихна горчиво — как ли трябваше да го опакова? Чу, че входната врата се отваря, притаи дъх и се опита да изтрие всяко изражение от лицето си.