Лоис Бюджолд - Комар

— Само заради теб. Ти искаше пари. Скъсвах си задника от работа, но на теб никога не ти беше достатъчно, нали? — Повиши глас, опитвайки се сам да се насъска до състояние на облекчаващ, праведен гняв. Но за опитното й ухо представлението звучеше неубедително. — Ти ме принуди да поема този риск, с постоянното си натякване. Е, не се получи, и сега ти искаш да ме накажеш, така ли? А щеше да ми се умилкваш, ако бях успял.

Добре му се удаваше, трябваше да го признае. Обвиненията му повтаряха като ехо собствените й съмнения. Тя слушаше образцовата му литания с някакво незаинтересовано възхищение, както преминалата отвъд всяка болка жертва на изтезания се възхищава от цвета на собствената си кръв. „Сега ще се опита да събуди жалостта ми. Но аз вече приключих със съчувствието. Приключих с всички чувства.“

— Пари, пари, пари, за това ли е всичко? Какво толкова искаш да си купиш, Кат?

„Твоето здраве, ако си спомняш. Както и бъдещето на Ники. И моето.“

Както крачеше и говореше разгорещено, погледът му падна върху яркочервения бонзай на масата.

— Ти не ме обичаш. Обичаш само себе си. Ти си егоистка, Кат. Обичаш тъпите си саксии повече, отколкото обичаш мен. Ето, ще ти го докажа.

Грабна саксията и натисна контролния панел на балконската врата. Тя се отвори само миг по-бавно от необходимото за драматичното му представление, но въпреки това той излезе на балкона и я попита:

— Кое да падне зад парапета, Кат? Скъпоценната ти саксия или аз? Избирай.

Тя нито каза нещо, нито помръдна. „Сега ще се опита да ме ужаси със заплахи за самоубийство.“ След като направи още и това, после какво? За четвърти път същата тактика? Козът, който винаги досега му бе печелил играта.

Той размаха бонзая високо над главата си.

— Аз или той? — Гледаше я в лицето и я чакаше да се пречупи. Едно почти патологично любопитство я изкуши да каже „ти“, само за да го види как ще се измъкне от собственото си предизвикателство, но продължи да мълчи. След като не каза нищо, той за момент се поколеба объркано, после метна сакцията през балкона.

Пет етажа. Тя заброи наум секундите — чакаше трясъка долу. Чу се по-скоро като далечно тупване, последвано от пукота на експлодираща керамика.

— Голям задник си, Тиен. Дори не погледна дали долу няма някой.

С изражение на внезапна паника, която й се стори изключително смешна, той страхливо надзърна през парапета. Явно не беше успял да убие никого, защото се обърна към нея, влезе в кухнята, но не се приближи много.

— Кажи нещо, дяволите те взели! Какво трябва да направя, за да кажеш нещо?

— Не си прави труда — безизразно каза тя. — Не мога да си представя какво още би могъл да направиш, което да ме ядоса повече, отколкото вече съм ядосана.

Беше изчерпал докрай стратегическото си меню и стоеше безмълвен. Гласът му изгуби силата си.

— Какво искаш?

— Искам си честта. Но ти не можеш да ми я върнеш.

Гласът му стана още по-слаб, ръцете му се разпериха умолително.

— Съжалявам за бонзая. Не знам какво ме…

— Съжаляваш ли за присвояване в големи размери и за предателство в малки? За подкупите и злоупотребите?

— Направих го за теб, Кат!

— За единайсет години — бавно каза тя — явно така и не си разбрал що за човек съм. За мен това е непонятно. Как е възможно да живееш с някого в такава близост, толкова дълго, без така и да го видиш истински? Може би си живял с някаква друга Кат, холопроекция на собствения ти мозък, не знам.

— Какво искаш, по дяволите? Не мога да върна времето назад. Не мога да си призная. Това би означавало обществен позор! За мен, за теб, за Ники, за вуйчо ти — едва ли искаш това!

— Искам никога повече да не ми се налага да изричам лъжи, докато съм жива. Какво ще правиш ти си е твоя работа. — Пое си дълбоко дъх. — Но запомни едно. Каквото и да направиш, или не направиш отсега нататък, гледай да засяга само теб. Мен повече де ме търси. — Приключено веднъж — приключено завинаги. Повече никога не желаеше да преминава през това.

— Мога… мога да поправя нещата.

За какво говореше — за нейния бонзай, за брака им, за престъплението си? Каквото и да имаше предвид — грешеше.

Когато тя продължи да мълчи, той каза отчаяно:

— Николай е мой, по бараярския закон.

Интересно. Ники беше единствената тактика, която досега не беше използвал. Беше знак, че най-после е разбрал колко сериозни са намеренията й. Добре. Той се огледа и попита със закъснение:

— Къде е Ники?

— На сигурно място.

— Не можеш да ми го вземеш!