Лоис Бюджолд - Комар

— Не така оставих нещата си — мило отбеляза Воркосиган, когато се върнаха във вестибюла след първия повърхностен оглед на щетите.

— И аз не ги оставих така — каза тя с прозиращо в гласа й отчаяние. — Мислех, че ще се приберете заедно с Тиен, а после ще си тръгнете, така че ги опаковах, за да са готови.

— Не пипайте нищо, особено комтаблата, докато не пристигнат хората от съдебния отдел — каза Воркосиган.

Тя кимна разбиращо. И двамата съблякоха дебелите си якета и Екатерин по навик ги закачи на местата им.

След това Воркосиган престъпи собствената си забрана, клекна във вестибюла и започна да рови из разхвърляния багаж.

— Прибрахте ли кодираната ми кутийка с инфодискове?

— Да.

— Няма я. — Той въздъхна, включи комуникатора на китката си и уведоми за новото развитие на нещата капитан Тумонен, който все още беше в експерименталната станция. Капитанът изпсува кратко и нареди на войника си да се залепи като гербова марка за лорд ревизора и да не мърда, докато някой не дойде да го смени. Като никога, Воркосиган не възрази.

Вместо това отново се зае с бъркотията на пода.

— Ха! — извика той и грабна кутията със странното устройство и я отвори с треперещи пръсти. — Слава Богу, че не са взели това. — Вдигна очи към Екатерин и я погледна преценяващо. — Мадам Ворсоасон… — Авторитетният му при нормални обстоятелства тон прозвуча неуверено. — Питам се дали бихте… дали бихте ми помогнали с това.

Тя почти каза „да“, без да се замисля за смисъла на молбата му, но успя да промени думата на „Какво?“, преди да е излязла от устата й.

Той се усмихна напрегнато.

— Споменах ви за пристъпите, които получавам. За тях няма лечение. Но моите бараярски лекари измислиха нещо, което донякъде решава проблема. С помощта на тази малка машинка мога да предизвикам пристъп когато и където пожелая аз, така че да не изпадам в неудобна ситуация на обществени места. Пристъпите, изглежда, се влияят от стреса. — Ако се съдеше по гримасата му, той сигурно си представяше студената алея зад производствената сграда. — Подозирам, че съм закъснял. Ще ми се да приключа с това още сега.

— Разбирам. Но аз какво трябва да правя?

— Лекарите изрично подчертаха, че трябва да имам наблюдател. Който да внимава да не си изплюя предпазителя за уста или… или да не се нараня, или да счупя нещо, докато трае пристъпът. Всъщност не е кой знае какво.

— Добре…

Под подозрителния поглед на охранителя от ИмпСи Екатерин го последва в дневната. Той се насочи към дивана.

— Ако легнете на пода — нерешително предложи тя, все още без да е наясно доколко зрелищно представление да очаква — няма да има опасност да паднете.

— Права сте. — Той се настани на пода, с отворената кутийка в ръка. Екатерин се погрижи пространството наоколо да е чисто и коленичи до него.

Воркосиган извади устройството, което приличаше на слушалки с наушник от едната страна и с тайнствена топка от другата, сложи го на главата си и нагласи накрайниците върху слепоочията си. Усмихна се на Екатерин с поглед, който тя със закъснение разчете като израз на върховно смущение, и промърмори:

— Боя се, че цялата работа изглежда доста глуповата.

После нагласи гумения предпазител на зъбите си и легна.

— Чакайте — внезапно извика Екатерин, когато той посегна към слепоочието си.

— Какво?

— Възможно ли е… този, който е идвал тук, да е бърникал в това нещо? Може би е редно първо да го проверите.

Широко отворените му очи срещнаха нейните. Също толкова сигурно, колкото ако притежаваше телепатични способности, Екатерин знаеше, че във въображението и на двамата се вихри представата как главата му се взривява на парчета секунда след като е задействал стимулатора. Той дръпна слушалките от главата си, седна, изплю предпазителя и извика:

— Мамка му! — След миг добави, с овладян тон, макар гласът му да бе с половин октава по-висок от нормалното: — Абсолютно права сте. Благодаря. Въобще не помислих. Стотици… стотици пъти си обещах, че ако стигна жив дотук, това ще е първата ми работа, и никога никога никога няма пак да го отложа дори с един ден. — Той се втренчи в устройството.

После очите му изведнъж се подбелиха и той падна назад. Екатерин успя да хване главата му миг преди да се е ударила в пода. Устните му бяха разкривени в гротескна усмивка. Тялото му се разтресе на вълни, които се спускаха надолу към пръстите на краката и ръцете, но не се мяташе диво, както тя беше очаквала. Охранителят влетя паникьосан. Екатерин грабна предпазителя и го пъхна между зъбите му. Задачата не се оказа толкова трудна, колкото си бе мислила. Въпреки че оставяше такова впечатление, тялото му не беше сковано.