Лоис Бюджолд - Комар

Тя клекна и впери поглед в него. „Задейства се от стрес. Да. Сега вече разбирам.“ Лицето му беше… променено, душата му явно я нямаше тук, но състоянието му не приличаше нито на сън, нито на смърт. Струваше й се ужасно непочтително да го наблюдава в момент, когато е толкова уязвим, възпитанието й диктуваше да отклони поглед. Но пък той изрично й бе поставил тази задача.

Погледна часовника си. Около пет минути, толкова беше казал, че продължавало това нещо. Стори й се като цяла вечност, но всъщност не бяха минали и три минути, когато тялото му спря да се тресе. Още една минута той лежа отпуснат в безсъзнание, после си пое накъсано дъх. Очите му се отвориха и зашариха неразбиращо из стаята. Поне разширените му зеници бяха с еднаква големина.

— Съжалявам. Съжалявам… — глуповато промърмори той. — Не исках да става така. — Лежеше, вперил поглед нагоре, и мръщеше вежди. След малко добави: — Как изглежда всъщност?

— Доста странно — откровено каза Екатерин. — Но лицето ви ми харесва повече, когато сте с ума си. — Не беше осъзнавала колко мощно, а може би недоловимо, душата съживява чертите му, докато не бе видяла какво е лицето му без нея.

— Не съм го виждал другояче — прошепна той. Стисна силно очи, сетне пак ги отвори. — Сега вече няма да ви се пречкам. — Ръцете му се свиха и той се опита да седне.

Според Екатерин още му беше рано да става и тя решително го натисна с ръка върху гърдите.

— Де не сте посмели да отвеждате охраната преди да ми оправят вратата. — Не че скъпата й електронна ключалка бе свършила някаква работа.

— О, не. Не, разбира се — безсилно пророни той.

Беше повече от очевидно, че изричното му твърдение, според което излизал от пристъпите си свеж като краставичка, беше, е, ако не лъжа, то безобразно преувеличение. Изглеждаше ужасно.

Тя вдигна очи да улови погледа на притеснения охранител.

— Ефрейтор. Бихте ли ми помогнали да сложа лорд Воркосиган на легло, докато се почувства по-добре? Или поне докато не пристигнат хората ви.

— Разбира се, мадам. — Изглежда, се почувства облекчен, след като му казаха какво да прави, и й помогна да изправят Воркосиган.

Екатерин светкавично прецени ситуацията. Леглото на Ники беше най-близо, а и в стаята му нямаше комтабло. Ако Воркосиган заспеше, от което очевидно имаше отчаяна нужда след тазвечерните изпитания, имаше шанс да не се събуди дори когато дойдеха хората от ИмпСи.

— Насам — кимна тя на охранителя и го поведе по коридора.

Несвързаните протести на Воркосиган окончателно я убедиха, че постъпва правилно. Отново беше започнал да трепери. Помогна му да съблече туниката си, накара го да легне, издърпа ботушите му, зави го с две одеяла, нагласи термостата в стаята на по-висока температура, намали осветлението и излезе.

Нямаше кой да сложи нея в леглото, но тя не си направи труд да завърже разговор с охранителя, който застана на пост в дневната й, чакайки закъсняващото подкрепление. Усещаше тялото си изтръпнало като след побой. Изпи няколко болкоуспокояващи и се просна облечена на спалнята. В главата й се блъскаха хиляди противоречиви мисли какво следва да направи.

Тялото на Тиен, което бе дишало до нея предната нощ, вероятно вече се намираше в ръцете на съдебните лекари от ИмпСи, положено голо и неподвижно върху студена метална количка в някоя клинична лаборатория. Надяваше се, че ще се отнесат към вкочанената му обвивка с известно уважение, а не с неспокойния хумор, който смъртта понякога предизвикваше.

Когато се случеше това легло да й се стори непоносимо през нощта, имаше навика да се промъква в работната си стая и да си играе със своите виртуални градини. Напоследък изборът й все по-често падаше на бараярската. Липсваше й допирът, миризмите и бавното, дълбоко удовлетворение на истинската градина, но въпреки това виртуалният свят бе успявал да успокои душата й. Но първо стаята й бе окупирана от Воркосиган, а сега той й бе забранил да се докосва до комтаблата, докато ИмпСи не ги изцеди до дъно. Тя въздъхна и се обърна на другата страна, свита на топка в своя си край на леглото, макар сега цялото да беше на нейно разположение. „Искам да се махна оттук веднага щом стане възможно. Искам да отида някъде, където Тиен никога не е бил.“

Не мислеше, че ще заспи, но дали от болкоуспокояващите, или от изтощението, или от комбинацията им, най-накрая се унесе в неспокойна дрямка.

Майлс веднага разбра, че събуждането му няма да е приятно. Тежките пристъпи обикновено му оставяха за спомен симптоми, подобни на тези след препиване, които го мъчеха през целия следващ ден, а в случая те щяха да се комбинират с мускулните спазми и псевдомигренозните болки от срещата му с лъча на зашеметителя. Изпъшка и се опита отново да изпадне в безсъзнание, но нечий нежен глас провали намерението му.